ATTENTION: БАРЕКОВ БРОДИ
“Днес е един тъжен ден за българската блогокрация. Примановинарят, рицарят на сутрешното слово, авторът на втория по популярност след “Господ е българин” теле-лаф… се е барнал с блог. Даже си има и редакторка, да компенсира пропуските по български и да избистря иначе бистрата му мисъл.
Сайтът функционира от месец-два, но се очакват кибератаки на всички фронтове – Бареко у Фейсбук, Туитър, Едно2345, Бареко те адва на Скайпа, на Кюто, звъни по Домофона..а най-добрите му есета – отпечатани върху тоалетната хартия в офиса.”
ИЗБОРНИЯТ ДЕН ПРИКЛЮЧИ
Поздравявам всички българи, които чакаха на опашките пред урните, за да дадат гласа си. Независимо какъв е бил изборът ви – ляв, десен или ебан, с тази небивала избирателна активност доказахте, че вече не сте гяури. Евала.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
ПРЕДСМЪРТНО
Байовци,
Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата, преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещото ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни.
Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва. Нашето драгоценно Отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието така, щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.
Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане, па тогава. На такива аз съм им писал и преди: ”Днес е моментът да си купите живот, които сега се продава, утре – не, и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в Отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце, желаещи властта само за да ви грабят.
За такива, злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно: Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност са лукави и хитри, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт.
Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни, братя, и не щадете силите, нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
ВАСИЛ ЛЕВСКИ
For Bulgarians Only
Когато стана баро, ще си купя пикап – голяма американска кола. Ще го боядисам в розово и бяло. Ще натоваря пет мангала отзад да ми свирят на уше. О, тигре, тигре, имаш ли пари? Защото и аз съм като вас – момче от народа, момче спортистчe, момче с душа. А-а-а-а опа-ла.
О тигре, тигре, аз съм българче, обичам… И като всеки българин знам най-важния ред от Ботев. Той не казва, че свободата е на върха копието. “Тежко, тежко! Вино дайте!” А-а-а-а опа-ла.
О тигре, тигре, аз съм българче, “Одата на радостта” ви съм я ебал, защото не е чалга. Няма ли го кларинета в хубавото ми да се разплаче – не ми го хвали. А-а-а-а опа-ла.
О, тигре, тигре, имаш ли пари? Имаш ли пари – западни коли. Или цената на мерцедеса – всеки я е платил, но не всеки кара. Е аз не искам. Аз искам пикап с мангали и бяла риза, за да ми е по-български. А-а-а-а опа-ла.
О, тигре, тигре, имаш ли пари? Аз не съм мутра и баща ми не беше. Жалко, ставахме за такива. Усмихвам се. О тигре, тигре. Всички сме чалгари в тоя неравноделен танц, който путките наричат живот, а то е война. А-а-а-а опа-ла.
О, тигре, тигре… Там горе на пикапа ще сложа байряка, за да ми е бяло, зелено и червено. И курва ще го вее, на която е платено, за да е всичко точно. Край.
Със съдействието на Радо Попа и орк. Белите Шишарки
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
“Вторият официален език в България е турски.”
Тъй рекоха от “Репортери без граници” и никой не ги насра. Аз съм българин и съм се изчистил от родовата си омраза към поробителя, което ме прави обективен.
Турският език (Türkçe) е тюркски език, говорен от около 65 милиона души.
Официален език на Турция и един от официалните езици на Кипър.
Единствените турци, които населяват България, са поданиците на Турция. Останалите (не знам как да ги нарека) не са турци, не са българи и цигани не са. Не можеш да си (турчин) и да не знаеш езика си.
В разваления турски, на който със зор говорят, те заместват думите, които не знаят, с български – “хубави хора”. Ако ги питаш какви са, ще кажат турци, защото са им турски имената. Не знам само защо истинските турци трудно ги разбират и не ги обичат много.
Защото който не знае езика си, е гяур на всеки. Защото не името и шалварите те правят турчин, а предците ти. Защото няма народ без памет. Затова те питат “откъде си” и отгворът носи информация за твоята принадлежност. Независимо дали искаш, ти си от там.
Аз съм българин и сигурно имам турска кръв в себе си. Аз говоря български език. Той е езикът, за който съм направен, защото съм българин. На руснаците пиша на български, защото го разбират, а другото ще им го спестя – все пак са бакъп на езика ми.
Аз съм българин. Идвам от изток и отивам да запад. Предците ми са били воини на коне. Аз живея на последнто парче от България. И на тази земя се говори български. От хиляда години. Тогава даже истинските турци ги е нямало.
Аз съм българин и пиша на азбука създадена за езика ми, не на латиница, ще ме прощават братята турци и другите. Аз съм българин и езикът ми е чудесен – нарича се български. какво да направя като е добре направен.
Интересно колко от българските турци могат да напишат 500 думи правилно на турски?
А на български?
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
Я СОЛДАТ
Я солдат
Я не спал пять лет и у меня под глазами мешки
Я сам не видел
Hо мне так сказали
Я солдат
И у меня нет башки
Мне отбили ее сапогами
Йо йо йо комбат орет
Разорванный рот у комбата
Потому что граната
Белая вата, красная вата
Hе лечит солдата
Я солдат
Hедоношенный ребенок войны
Я солдат
Мама залечи мои раны
Я солдат
Солдат забытой богом страны
Я герой
Скажите мне какого романа
О-о-о-о… у-йе.
Я солдат
Мне обидно когда остается один патрон
Только я или он
Последний вагон самогона
Таких миллион
Я солдат
И я знаю свое дело — мое дело стрелять
Чтобы пуля попала в тело врага
Эта рага для тебя мама-война
Теперь ты довольна?
I’m a soldier
I’m a soldier
I’m a soldier, soldier, soldier джа-джа…
VOODOO PEOPLE
По Prodigy
Нощта пада над града. Събираме се. Бавно. Застанали в редица чакаме. Завързани ръце, завързани очи. Началото на състезанието.
- Старт.
И тръгваме към своето начало. За повечето ще е край.
Бягащи и слепи хора. Колона. Удар. Някой пада. Бягаме. Един ще бъде победител… или последен ще умре.
На улицата. Сблъскан с другите. Бягам. Засилвам се, пресичам. Някой изкрещява. Спирачки. Следи от труп. Някой ще се спре. Някой ще живее. Някой ще е счупен. Всички ще сме жалки. Успешно разиграни в поредния залог.
И пак сме на арената. Които оцеляхме. На всеки е заложено. И всеки е използван, докато умре.
Разсъмва се. В гората през дърветата. Бягам. Жив съм още… Финал. Умора. Нищо. Победителят се срутва на колене. И диша. Всичко е за ЧАНТА с пари.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
НЧХИП
Наведи се, Че Хуят Идва Пак.
ДИК МАРЧИНКО
НЕ ЩЕ НИ ОТМИНЕ И ТАЗИ ЛАЙНЯНА ЧАША
Учебниците побъркаха младо и старо в държавата. Вместо да наливат ум и разум в главите на хлапетата, в книжките една след друга се редят песни за джипове, звън на пари и конкурси за красота. Оказа се, че вместо “Мила моя мамо” и “Де е България” родните второкласници възхваляват в песни кръчмите…
Запявка
Отдолу иде джип “Мицубиши”
със яка броня, с прозорци скришни.
Всички по пътя той изпреваря.
- Но на кого е? Кой ли го кара?
- Вълчо го кара. Свири и гази!
- А във колата коя е тази?
- Лиска е вътре. И много иска
на мис-конкурса да стане миска.
- Давай, Вълчо, и наддавай
златна пара звънка -
мис да стане твойта Лиска,
гиздава и тънка!
(Из учебник по музика за III клас)
“Отдолу иде джип Мицубиши, с яка броня, прозорци скришни”, трябва да припяват хлапетата, които учат по “Музика” за III клас на издателство “Булвест 2000″. Автори на песнопойката са Генчо Гайтанджиев, Мария Попова и Пенка Младенова. “Хитовото” произведение, чийто текст би засрамил и най-лютото чалга парче, не е снабдено с ноти. Затова и основна задача на малчуганите е да станат попфолк композитори и да измислят мелодия за припявката.
От “култови” парчета не са лишени и петокласниците. “Кон излезе на ливада, вдъхна въздух и умря. Възкачи се на небето и какво ли не видя. Две кебапчета крилати пазят Рая с автомати” e гвоздеят на книжката на издателство “Анубис”, по която децата се учат да пеят.
Задачи за клане и починали при катастрофи пък заливат хлапетата от сборник със задачи по математика за IV клас, алармираха преди дни “Господари на ефира”. За кървавите задачи разказа ученик от столичната математическа гимназия. Зловещите уравнения били възложени на децата за домашно от СИП по точната наука. Според помагалото 10-годишните трябва да изчисляват по колко агнета на ден трябва да коли касапин, за да изпълни нормата си. На малчуганите е възложено и да смятат колко кокошки ще изколят селският поп и приятелите му, ако гуляят цяла седмица. Най-ужасяващата задача описва катастрофа, при която загива баща, а синът му е откаран в тежко състояние от Бърза помощ.
в-к Стандарт
***
Опит за профанизация на новото поколение – успешен. Рапорт даден. Рапорт приет. Ето така се убиват 1300 години култура. Бавно и от идиоти, селската, за по-лесно. С чалга и лайна. Те са навсякъде, защо не и в учебниците. Да не ви ебе. Ние, поколението преди тях, старите-млади сърдити хора, ще оберем каймака и на това лайно, когато порасне, а вие ще сте спокойно умрели.
FALLEN ART
Цялата есенция на Фройд изиграна по балкански с лицата на Карел Чапек от Швейк. Да се смееш и да плачеш.
Fanfare Ciocarlia vs. Fallen Art
Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.
КУРТ ВОНЕГЪТ
EXPOSURE
Ще умра в слънчев ден.
Навън пак всичко ще е хубаво.
Ще си отивам бавно,
както бавно съм дошъл.
Някой ще заплаче –
Аз.
Ще си представя бял чакъл и черно куче.
То ще ме води в последния ми път.
Ще смесим с песа босите си крачки.
И мълчаливи ще вървим.
Към светлото по белия чакъл.
Ще спра.
Ще седна.
Ще попуша.
Ще се усмихна криво.
Ще огледам моя хубав свят.
Последната ми дръпка и съм чао.
Кучето ще ме побутне и ще тръгнем.
Две черни точки далече в светлото,
угарка, бял чакъл.
Край.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
НАПРЕД
Ние, путките, населихме този свят с ходещи трупове, а беше прекрасен. И клекнахме да помълчим над себе си. Така творението се изтропа върху Създателя, а Той преглътна и си замълча. Дори не бе сърдит – отиде си. А ние го отказахме като цигарите – за здраве. Не знам защо мирише ми от “този нов прекрасен свят”.
Строим нагоре и нагоре, защото долу вече няма място. И блъскаме кутийките с хора. И всеки двама правят други, и колкото повече – толкова повече. Напред. Кутийка след кутийка като кошер. Но не е пълен с мед. Мирише ми на ако.
Клечим над себе си и трупаме – на купчина. И черното сме заменили с кафяво, а бяло вече няма. Напред. Ние всички сме строители на новия си свят. Прекрасен в ламаринено-кафяво. Кутийка до кутийка, дупка до дупка, хванати за ръцете, дружно серем. Щастливо вмирисани, щастливо надупени, щастливо монохромни. Да напълним всичко с прогрес.
Да дойде модата на чиповете. Прилежно наредени в колони и в редове сме. Едно кафяво воинство от путки, механизирани, положени в кутии с дупки. Готови за напред. Напред…
Сложете чип в новото си куче. Сложете чипове в главата си, в лайната си, в путките на своите жени – за да ги разпознавате. Сложете чип в хляба. И в майките си – и там сложете. В земята, във водата и дърветата. Навсякъде. Във всеки камък и във всяка твар. Във всяка мисъл. Да. Прономеровайте и прошнуровайте цялата вселена, за да е чист и подреден прекрасният ни нов свят. Вонящ на ако. Напред.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
Бе им предложен избор да станат крале или кралски куриери. Съвсем като децата, всички искаха да станат куриери. В резултат има само куриери, тичащи по света, подвикващи един на друг – след като няма крале – съобщения, които са станали безсмислени. Те биха искали да сложат край на този ужасен живот, но не смеят, понеже са положили клетва да служат.
ФРАНЦ КАФКА
BATTLEGROUND
От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.
Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.
И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.
Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
ЛУДНИЦА
Лампа. Маса. Пепелник с цигара. Спомням си.
ДЕН 1
Линейка. Вратите се отварят. Извеждат ме. Виждам в червено-черната гама. Почти черно-бяло, но някой е сменил бялото с червено. Така е след 60 парчета фенобарбитал. Бяла сграда. Квадратни прозорци. Опитвам се да ходя. Не мога. Помагат ми. Стъпала. Влизаме – Аз, доктор и сестра. Напред към манипулационната. Сестрата с маркуча за промивка е дебела. Огромният й бял гъз. Свръхестествен е. Уау! Ястието е сервирано: три купички активен въглен. Повръщам. Свикнал съм.
Нататък. В стаята. След кратък скандал докторката ме пита:
- Искаш ли да станеш като тоя?
Малък, кафяв човек лежи на леглото. Не е вързан. Надрусан е като мастия. Не мърда много – само гледа. Тече му от устата. Слюнка. На мръсната възглавница. Зле.
Пауза. Пoсле казвам:
- Не.
И си изпивам хапчетата.
Халоперидол. В безтегловност съм. Между горе и долу. Все едно медитираш. И не ме ебе. Само е зор да се ходи до кенефа. Повече се залита. Така няколко дни. После спира да хваща.
ДЕН СЛЕДВАЩ
Мазен следобед. Слънчево е. Лежа на кревата. Размазан от кеф и халоперидол. Ям ябълка и гледам към стената. На прозореца някой е нарисувал с пастел картина. Проста е. Слънцето я отразява на стената. Плаж, море и в небето чайки – два броя. И това през решетка, но тя не е част от картината. Тя е решетката на прозореца.
Няма значение. Спомням си от детството. Плаж, хора и море.
А слънцето ме напича като гущер на камък.
Другарят ми по стая е още на инжекции. Не знае къде се намира. Трудно се движи и ака в гърне под леглото. Когато може.
ДЕН 6
Храната е невероятна. В началото трудно се яде. После свикваш. Най-лесно е, като гледаш в някаква точка и мислиш за друго. Няма по-гадна манджа.
Обед в стола. Всеки яде, както може. Един от лудите седи с чинията си до кофата, където всеки изхвърля каквото не е изял. Изсипва чинията си вътре, после бърка в кофата, вади с ръка, слага в чинията и яде. После пак изсипва. Пак бърка, слага, яде и изсипва. Дояждам си. Отивам до кофата, казвам му: мърдай. Той мръдва. Изсипвам си смеските в общото. И излизам да пуша.
ДЕН 9
Запекът ми свърши. С това биологично и стреса. Около час срах фекаломи, които падаха като камъни в кенефа. Трудно, но облекчаващо.
После пуших.
ДЕН 10
Станах. И започнах да го душа. Качен отгоре му. После го ударих. В тиквата.
- Ако още веднъж се насереш в шибаното легло, ще те …
И разбрах, че пак ще се насере. Утре или вдруги ден. Той не можеше да стигне до кенефа. Беше винаги надрусан. Лечение.
Запалих цигара. Трябваше да му помагам да ходи до кенефа, за да не ака в кревата. На половин метър от мен. Шибания, насран мангал. Трябваше да съм му помощен персонал. Тъй по-малко надрусаният помагаше на по-… Лечение.
И започнах, ахах… да се лекувам. Помагах му да ходи да сере и пикае. А той ми беше благодарен. Много. Както казват психиатрите, “фиксира” се. Към мен. Тоя е мой.
ДЕН 11
Не ми е добре. Аз – жалък, подчинен и нормален – човечец. Лапам хапчета и чакам да ме пуснат. И гледам да се държа. Аз, лайна и халоперидол. Сера и пуша. И не мразя себе си. Още не мразя, но се започва. Аз, от отбора на зрителите срещу лекарите. От отбора на знаещите.
Фрагмент:
Гълтай моето момче, щото в нас е хлябът и ножът – тъй рече дебелата сестра. И аз послушно поех от ръката й насъщния халоперидол. После отворих широко уста – да ме провери. Аз – пациентът – едно добро куче, което си взима редовно хапчетата. Така ни лекуваха всички. В името на диагнозата.
После разпит. След полагане на успешни разпити те освобождават. Лудите не могат да лъжат.
Поне моят не може. Не е глупав, но не може.
Той се мисли за месия. Смята, че кръвта му е прозрачна. Казва, че е изпратен от Бог на земята да проповядва сред хората. Представям ви първия безопасен месия.
Мога ли да им го сложа, като науча лудия да лъже на разпитите? Да еба лечебната им философия?
Моят лежеше по гръб и гледаше тавана. Беше на хапчета. Мирен и тих.
-Ти си месия, нали?
- Да, братко – каза той.
- Какво трябва да прави един месия?
Мълчеше.
- Да проповядва, нали така?
Мълчанието каза:
- Да.
-Трябва да излезеш от тук. Да идеш при хората. Да проповядваш – бях патетичен. Много. Едва се сдържах да не се хиля. Успях.
И мълчанието рече:
- Аз те знам. И ти си месия. Бог те изпраща.
И падна на колене. Пред мен.
- Не съм месия. Само съм пратен да ти помогна. Идвам с волята на Бога. Да ти помогна да излезеш навън. При хората.
- Добре. Нека още утре да избягаме.
- Не. Ще ни върнат обратно. Трябва да ни пуснат. Не трябва да казваш на лекарите, че си месия, като те питат. Те за това те държат тук, за да не проповядваш на хората.
- Но аз съм месия. Не ми ли вярваш?
- Да знам, че си месия. Но на докторите ще казваш, че не си.
И прочее глупости…
ДЕН 12
Дават ми сапун и самобръсначка. Най-сетне. Къпя се със студена вода. Друга няма. Ще свикна. Надирам се, докато смъквам брадата си. Артът иска жертви. Излизам и какво да видя. О, боже мой! Втора изненада. Чисто нова червена пижама на черни карета. Кефя се как ми стои правата като широки панталони долница с бомбетата на черните ми обувки.
Слагам си шинела. Сиво-зелен. Втален, като фашистки. С петно от драйфано на ревера. Подробности… Излизам. На разходка. От 4 до 5. Обикалям полянката. Седя на пейките.
ДЕН 13
Късна есен – слънчев ден. Топло е. Пуша в стаята. Моят спи. Ям ябълка и се опитвам да чета книга. Някаква книга. Сестрата идва. Отивам на разговор с шефката.
Чукам, влизам, сядам. Стандартните обръщения. Шефката е около 40 с пола. Гледам и краката – става за ебане. Говорим си. За мен, за проблемите ми, общи глупости. Играта е единият обяснява, а другият се прави на разбиращ. Малко говоря и повече кимам. Изборът да изглеждаш разбиращ.
След неформалните, полузавоaлирани тестове на семплата ми личност, си говорим. Пак общи приказки, но вече съм събеседник. Тя казва:
- Мозъкът е най голямата жлеза.
Аз кимам и си мисля: “Еба си простотията.”
Тя продължава:
- Защото отделя хормони.
Аз продължавам да си мисля: “Кому е нужно така лошо да наредиш егото си, че е жлеза.”
Гледам рафта с книгите й. Фройд, Фройд, Фройд. Още един Фройд. Кимвам към книгите и казвам:
- Тия ги имам.
- Харесваш ли Фройд?
- Не. Прост е.
Тя гледа учудена. Като всички. Щото знае, че не съм пациент. Не съм ли?
- Крайно е Аз-ът да се разглежда като следствие от сексуален нагон.
Тя мълчи. Aз продължавам:
- Една вечер прочетох “Психология на сексуалността.” Там имаше пасаж, в който се обясняваше защо малките деца задържат дефекацията си, като ги сложат на гърнето…
Прави физономия. Знам, че тя е чела това и продължавам:
- Обяснението на Фройд е, че при задържане на фекалиите се увеличава налягането в ректума. Това води до натиск през стената на междинницата на влагалището или простатата. Така, не акайки нарочно, децата си доставят сексуално удовлствие.
Усмихвам се:
- Децата са малки. Те забравят какво са започнали да правят. Картинката е: дете се заиграва на гърнето, докато ака. Всеки се мота, докато сере.
Усмивки и довиждане. Излизам от кабинета и. Тази става за ебане.
Фрагмент:
Сестрите са гениални. Слагаха гърне на моя. Под леглото. Да сере в него, като не може да стигне до кенефа. И той сереше. Аз пушех, псувах и проветрявах. Бяло метално очукано гърне. С похлупак. Като на тенджера. Супер ретро. От преди 20 години. Ау, майко.
ДЕН 14
- Каква ти е кръвта?
- Безцветна.
- Червена е.
- Не, безцветна е. Искаш ли да ти покажа?
- Не. Аз знам, че е безцветна, братко. Но като те питат лекарите, ще казваш, че е червена. Трябва да излезеш сред хората, за да проповядваш, нали месийо?
- Да, но кръвта ми е прозрачна.
- Да. Прозрачна е. Като те питат лекарите какво ще кажеш?
- Че е прозрачна.
- Не, ще кажеш, че червена.
ДЕН 15
Колумбе, открих алкохола. Чакам с нетърпение разходката. 4 часът е. Влизам в барчето до психиатрията и вкарвам 3-4 големи водки. После халоперидолът и няколко часа съм бяла и добра. Даже ми е приятно да наблюдавам лудите. После слушам радио и чета. После е урокът на моя.
ДЕН 18
- Каква е кръвта ти?
- Червена.
- Браво. Ти месия ли си?
- Да.
- Не си месия.
- Месия съм, братко.
- Да, да… Аз знам, че си месия. Като те питат лекарите дали си месия, ще казваш, че не си. Ясно?
- Да.
- Месия ли си?
- Да.
- Да, месия си, но на лекарите какво ще кажеш?
- Че не съм месия.
- Добре сега да повторим. Какъв цвят ти е кръвта?
Мълчание.
- Какъв цвят ти е кръвта?
- Розова.
- Грешен отговор. Какъв цвят ти е кръвта?
- Прозрачна.
- Да, а на лекарите ще кажеш че е?
Мълчание. Мълчанието се почеса и каза:
- Червена.
- Браво.
Мълчанието получи ябълка.
- Месия ли си?
- Да.
- Лекарите, като те питат месия ли си, какво ще кажеш?
Мълчанието яде ябълка и ме гледа умно с големите си цигански очи.
- Че не съм.
Обобщение на урока:
- Ако аз съм лекар и те питам какъв цвят ти е кръвта, какво ще кажеш?
- Червена.
- Месия ли си?
- Да.
- Ако съм лекар, месия ли си?
- Не.
- Браво.
Мълчанието се усмихва. Аз пуша.
ДЕН 21
Сутрин. Главна визитация. Два броя докторки и сестра. Първи съм аз. Утре ме изписват. Усмихвам се. Колкото трябва.
Идва ред на мангала. Наобикалят го. Интересно ми е…
- Как си, моето момче, днес?
- Добре.
- Браво. Я кажи сега каква ти е кръвта?
Моят е невъзмутим:
- Червена.
Всички сме в шок. Очаквах да се провали… Как се учи луд да лъже?
- Как червена, моето момче? Нали досега казваше че е прозрачна?
- Червена е – после ме цитира: “като на всеки нормален човек”.
Моят е железен.
- А защо досега ни казваше, че е прозрачна? Лъжеш ли?
Това сме го разигравали като ситуация с моя. Той цитира правилния отговор:
- “Бях много объркан. Въобразявал съм си глупости.”
- А гласове чуваш ли? Някой да ти говори?
Верният отговор е:
- “Не”
- Как не? Бог не ти ли говори? Нали си месия?
Как се учи луд да лъже? Лесно. Нужно е време и повторения. Празното бяло време, в което бяхме с моя. Еднакви. Всеки в своето. Бях му обещал да е месия – отвън. Не знам дали захапа. Малкият побъркан кафяв човек повтаряше каквото трябва и когато трябва. Не знам дали осъзнаваше. Или просто цитираше наизуст. Мен. Малките бели хора го гледаха с широко отворени очи.
И не-месията рече:
- “Аз не съм месия. Аз съм нормален човек.”
И те го питаха още. А той разказваше и бе усмихнат. И разбиращ. С благите си очи. Големи и кафеви. Какъвто може да е само месията, застанал пред дверите на тоя свят.
И се разтвориха дверите. Едната престилка се обърна към другата и каза:
- Виждаш ли, лечението помага. Ако се подобрява така, скоро ще го изпишем.
Как се чувствам ли? Аз – лечителят. Ползвах, подиграх се, отмъстих си. И ми е все тая. Даже не съм победител. Просто научих лудия да лъже.
ДЕН 22
Стълби. Спирам. Вървя напред. Пуша и не мисля. Просто вървя. Паркинг. Линейки.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
Умея да плувам като всички останали, само че имам по-добра памет от тях и не забравям, че някога не знаех да плувам. И тъй като не забравям това, сегашната ми способност да плувам никак не ми помага; и така, аз не мога да плувам.
ФРАНЦ КАФКА
ПАЛАДИН
Вижте какво прави този хубав човек като си пусне аурата.
Започва да ги взема всичките…
ГЕПИ
Имало едно време една популярна жаба, която пеела и летяла…
Бър динг динг БУМ БУМ
ТИ ПЛУВАШ
Господа моряки и другая плавающая сволочь…
Всичко ще свърши. Даже и онзи бряг, до който няма да доплуваш… Гълташ и потъваш. Изскачаш над трупа си и гребеш с лопатите-ръце. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Дишаш въздух и вода. По равнo дишаш и изплюваш. Пак вдишваш, изплюваш. И гребеш. Тук ще умреш. Знаеш и гребеш. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Сега разбираш “тежи ли твоят задник”. Tежи. Kъм твоето надолу.
Плуваш. Бог не е тук. Той не е воден. И ти не си. Сам с водата и дълбокото, в което скоро ще… Приел си, че няма да доплуваш до онзи бряг към който плуваш. И плуваш към напред. Все едно е напред или надолу. Гребеш с лопатите-ръце.
А Бог дори не ти рече да умреш.
Плувай.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
TIMES
Фото селекция на “Таймс” 2002-2006:
МОМИЧЕНЦА
Представете си, че всички депутати са блондини с дълги мигли, а всички представители на съдебната власт са от Хасково. Всички от третата, изпълнителна власт пък задължително притежават светлозелен “Опел Вектра”. Съмнително, нали? Би могло да бъде и случайно съвпадение – но все пак поражда справедливи подозрения.
От петнадесет години четвъртата власт в България се състои предимно от момиченца. Българските медии са наводнени от този типов персонаж: бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак. Но пък ходи из София – на “ти” е с парламент и правителство, “отразява” необходимото в Съдебната палата, посреща персони на летището, вика (сред тълпи от себеподобни с щръкнали микрофони) “А какво ще кажете за…?”…. Навсякъде е с бойно настроение, винаги бърза, запознава се в летящ старт, цялата е графици и мобифони…
Какво още може да се добави към този психо-професионален портрет?
Журналистическото момиченце има манталитет на новопокръстен папарак. Съвсем до скоро то е било свенливо, днес да се вре му е природа и призвание (често пъти то е убедено, че тъкмо в това е цялото “журналистическо разследване”).
Що се отнася до професионалните правила, има си тринки, но са му добринки:
1. Не се интересува от областта, в която прави интервю или репортаж. Убедено е, че не му е необходима нито професионална компетентност, нито подготовка за конкретния случай. Важното е да познаваш правилните хора, да имаш нюх към течащите в момента скандали, за да направиш в срок сензационен материал, за който главният да те ощипе приятелски по задника. За седмица до 24 часа момиченцето може да стане специалист във всеки сектор.
2. Всеки подлежи на легитимно овъпросяване. Бърза серия от нагли въпроси може да бъде зададена и на самия дявол. Личното достойнство и пространство на събеседника, както и всеки намек за уважение към неговия обществен авторитет или професионализъм само пречат на работата на интервюиращия.
3. Не е важно съдържанието на питанията, важното е да се пази ритъмът на интервюто. Правилото е: да става бърз, секси лаф, да няма време за мислене и ако може другият да бъде изкаран от нерви. За целта не се спира с въпросите, колкото и глупави да са те.
Веднъж бях разпитван цели 3 минути и половина ценно телевизионно време за историята на Берлинската стена. Имах глупостта да кажа, че тя е “негативен паметник” – в смисъл, че е паметник на срама, а не на гордостта. Веднага получих наказателния въпрос: “А какво мислите за негативизма?”. Докато се блещех и немеех, бях окончателно отстрелян със следващия: “Няма ли нищо позитивно в Берлинската стена?”. Виковете ми: “Не, не!” бяха без значение – останаха извън кадър.
И между момиченцата има умни и глупави. По-глупавичките просто обичат да са “между хора”, да работят “нещо по-динамично”, останалото е перфектна изпълнителност, работохолизъм, страхов и еротичен трепет от началника. Те са ходещо въплъщение на цинизма. Но са цинични не по душа, а по обществена поръчка – в която искрено и безрезервно са повярвали. Една от тях ми каза: “Възхищавам се от нашия главен редактор, защото работата на медиите е да манипулира хората, а той го прави перфектно”. По-умните имат и самосъзнание, и самочувствие. Те са убедени, че след като началникът им се държи като главен редактор на държавата, а те ходят на коктейли, то непременно ще да са елит, част висшите кръгове заедно с президента, Христо Стоичков, патриарх Максим, Вежди Рашидов, Евгени Минчев, Иво Карамански (пардон, последният го убиха).
Най-умните дори имат усещане за мисия отвъд цинизма.
Чували са, че четвъртата власт е най-важната в България, защото осигурява прозрачност на останалите. И така са повярвали, че самите се смятат за истинни и прозрачни, а през устата им глаголи направо гръмовният обществен морал. Да бъдат некомпетентни, корумпирани, обществено вредни и опасни, е свойство на всички останали, само не и тяхно.
Всъщност няма защо да обвиняваме самите момиченца.
Те са перфектни жертви на офисно-национална манипулация
Ятото им е резултат на продължителен подбор, премислена кадрова политика и целенасочена обработка от страна на техните гуру: заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури). Онова, което в други страни би се наричало “sexual harassment”, у нас е етап от професионалното израстване. Следващи етапи са писането по политическа, а после и по икономическа (корупционна) поръчка. Колкото по-еничарски, т.е. от никъде, е взето момиченцето, толкова по-податливо на медийните конвенции е то. Идеалният случай е да не е от София или дори от голям град, да няма богат или едър приятел и да трябва да плаща наем: тогава просто е готово за всичко.
* * *
Във финала ще разочаровам феминистките. “Момиченце” тук е само реторическа фигура – в стария смисъл на Maedchen fur alles. Момиченцата могат да бъдат и журналистически момченца, няма нищо gender specific. Не става дума за полови проблеми, нито за ювентофобия, а за десетгодишна политика на българските медии при подбора на млади кадри. Без да са се наговаряли, те си събират подвижни, суетни и уязвими същества, пластилин, готов на всичко за кариерата си. Без минало, без натрупвания, без капиталистически (протестантски) морал – дългокраки tabula rasa, бързи в езика. При подбора наглостта се счита за интелигентност, цинизмът е добродетел, а липсата на обща култура е решителен плюс.
Т.е. “момиченцата” са симптом и ако сме имали подозрение, то е справедливо. Тяхното множество сигнализира за увреждане на четвъртата власт. Тя все повече свиква да идеализира безсрамно своята “прозрачност” и “свобода на словото”, за да селекционира под тази идеология циничен гилдиен манталитет, медийна арогантност и невежество, свиващи периметъра на публично значимото. При това този 10-15 годишен процес е ограден със заплахи – “който е нападнал “журналистите”, добро не е видял”.
И аз добро няма да видя.
Но този текст не беше написан с цел да добрувам.
АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ
ЧЕРНОЗЕМ
на мъртвите
Сутрин е. Кафе, цигара. Черно и гъсто. Пуша – дима се разбива в лъчи от процедена светлина. И придобива своите парчета от формалност. За кратко.
Сутрин е. Кафе, цигара.Сетих се за своите умрели…За всичките умрели по тая прокълната от нас Земя. Ние, живите нахранихме ли я достатъчно с умрели? С нашите умрели. Тя не е гладна, но ги поема, защото друг умрелите си нямат.
Сутрин е. Кафе, цигара.Стискам коравите си зъби. Гърлото ми ражда тишина. Ще нахраня своята Земя с моите умрели. И знаци ще им сложа вътре в себе си, за да си спомням. Ще бъда сам когато дойде ред със себе си да Я нахраня. Бял и уморен, нетленен като дима на моята цигара.
Сутрин е. Кафе, цигара. Отварям. И светлината изсипва се върху ми. Шаман съм и танцувам със своите умрели. Не е последният ми танц. Шамани вътре в себе си, вървим по Нея, гледаме нагоре и я храним с тела.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
НАРЕЧЕНО
Парчета време събрано в парчета мисли… Надеждата ми е успешно разчленена на малки персонални постижения. Наричам ги живот. Агресията си наричам сила…
Черното е все по – черно, бялото по – бяло… Некръстен ще умра, защото нямам вяра… Имам си контраст… В очите си не виждам празно, а само път и той не е към другите… Другите наричам ничия земя. Нечистите нарекъл съм успели…
Не се смирявам – просто падам духом… Признавам си – остава ли ми друго…
Остава ми… По две минути щастие на всеки сполучлив етюд… Това наричам Justify my love.
Странно е, че бели сме, а в същността си сме кафеви. Направени от купчини … лайна, а трябвало е да сме проста мокра пръст… Пръстта не мога да наричам – все пак е земя…
Себе си наричам своя най – добър приятел, защото не мога да си кажа: Doon`t… Don`t you come back to me…
ВЛАДО ДИЛОВСКИ
HEADHUNTER
I
Всичко започва просто. Просто като нож.
Прост, ловджийски нож с дръжка от кост на животно. Най-добре е ако сам си го правил. Но е рядкост. Бос, по риза срещу първото животно. Сами сте. Еднакво слаби. Еднакво зли. Еднакво победими. В снега. То скача. Отстъпваш, защото си човек.Извадил ножа,засилваш се от своето назад и удряш. И не уцелваш. И удряш пак в плътта. През болката си вече удряш, но то не пада. След удари разбираш, че вече е умряло. В локвата с кръвта, надвесен като жрец над него. Удряш пак. Така принасяш го на бога в Теб.
Научил си се да убиваш.
Изправяш се и търсиш следващото си животно. Намираш го. Седиш, почиваш. Избърсваш ножа. С вестник. И скачаш, и убиваш, и ядеш от плътта му с духа си. В локвата с кръвта парчета сняг (ебах ти мартеничката). Обелваш кожата му с ножа и се обличаш в него.
Научил си се да дереш.
Вървиш в неговата кожа и търсиш пушка.
II
Долу в локвата. Ще лежиш. И ще се изправиш. Кален. Ще се огледаш. И няма да си сам. Зад теб ще бъдат своите. Толкова зад теб, че ще е без значение.
И ще речеш:
-Господи помилуй.
И Той няма да ти прости.
Ще застреляш жертвата си в гръб. От тук на сетне цената на живота си ще отбелязваш с умрели. Мъртвите не значат в този свят. Само живите. Те ще се движат. Те ще убиват. И ти ще знаеш това. Ще ги застрелваш, а после ще ги одираш с ножа, приел проклятието да си ловец.
Той клекна до тялото на мъртвия. Одра му скалпа. Изправи се и тръгна. Напред през локвите. Към следващото тяло.
На колана му висяха души на умрели. И нямаше безумие в свикналия поглед.Всичко беше свел до разстояния.
ВЛАДО ДИЛОВСКИ