От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.
Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.
И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.
Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why
Владимир Диловски
Vladimir Dilovski
чета фрагментите ти за играта като цикъл. и всеки може да е единствен и пореден. защото почва и завършва в себе си, без да е свършил. иронията на настървяването с възползването от някакви умения, макар да се знае, че целта остава заровена зад гърбовете (значи пътят е илюзия за напред)…
ама то много лесно да викаш “всички да умрат”, като в следващия момент убитят пак ще ти скочи:)(но и ти на него, така че “карай да върви, това е валс”/WOW…)
🙂
“Целта е лекотата…”
Дик Марчинко – Свирепият
имам допълнение:) (пак по-добре, че не е отказване от вече казаното):
Влязох в играта – уж само да гледам
(да бъдеш зрител било безопасно)
в началото бърках смърт и победа,
после започнах да ги напасвам –
твоите скилове, бронята, меча,
оня лечител, дето те пази,
хитрата котка, кафявата мечка,
тези от едната и другата фракция…
И не усетих как си ме облякъл
в своята същност, дал си ми сила,
вкарал си ме в тоя спектакъл,
в който или побеждаваш, или умираш.
Аз – неподготвена, но любопитна –
тръгнах на сляпо и стисках ръката ти.
Влязох във битката. Беше изпитване.
Много опасно. Спечелих проклятия.
Сега ме захранваш със манна…