Краткостта е сестра на таланта. Езикът трябва да е прост и изящен. Изкуството да се пише е изкуството да се съкращава.

Антон ЧЕХОВ

САМО РАЗУМНИЯТ И БРАТСКИЯТ СЪЮЗ МЕЖДУ НАРОДИТЕ ЩЕ УНИЩОЖАТ ТЕГЛИЛАТА

Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето тие, из сляпо едно низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бял ден за човекът. Правителството и привилегированите класове у секи един народ ще да мъчат и притесняват сиромахът, ще да поядат неговът труд ще да го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на сичкото това ще да го изпровождат да бие и да изтребява брата си или да бъде бит и изтребен от него. Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на “законите” упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. “Divide et impera” е била девизата на оная приснопаметна империя, която е станала идеал на сичките почти коронясани глави; “divide et impera” е и сегашната девиза на сяко едно господарство.

“Разделяй и владей!” Но кого? Ето главният вопрос, когото не разбират или не искат да разберат оние, на които е широко около шиите им и на които е почти сякога пълен стомахът. Разделяй народите, разделяй поданиците си, разделяй семействата, разделяй брат от брата, баща от сина и мъж от жена, и ти ще да бъдеш пълен господар над милиони живи същества и ще да плуваш в техните сълзи и кърви като сирене в масло. И наистина, в коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите – бедните, а управителите – сичкият народ? Преминете сичките меридиани и успоредни кръгове и вижте ще можете ли да намерите изключение из това общо правило, а ние нека укажем мимоходом на един факт, който днес произхожда пред очите ни и на когото авторът е днешньото румънско правителство, и после вече да преминеме на самият си предмет.

Какво прави днес румънското правителство в своите парламентарни избори? За да остане и занапред на шията на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава, като-речи, нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото, право и воля, щото не можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има какъв-годе смисъл за силните и богатите “от мiра сего”. И наистина, съгласно ли е днешното поведение на румънското правителство не с човещината и със здравият разум, но с конституционният закон? Кой член или параграф от тоя закон дава право на правителството да бие с ръцете на “чомагашите'” и полицейските банди секиго, който би гласоподавал против неговото желание и който би поискал да бъде свободен барем в симпатиите си към известни свободолюбиви личности? Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството. Но да оставиме Румъния да прелива своите глупости из чувал във вулгия и да преминеме на машинациите на онова правителство, което и досега още има безобразието да се хвали със своите симпатии към нашият народ, но на което народът е повикан да раздели с нас бъдещето на Балканският полуостров.

Кой не знае, че от разумното споразумение и съединение на двата братски народа, сърби и българи, зависи продължението на тяхната история; кой не знае, че за това споразумение и съединение са правени вече няколко пъти опити и че съществуват вече сичките почти необходими за това условия? Но в това също време кой не знае, че освен една малка част от по-развитите личности на тие народи, масата и с нея заедно нейните официални предводители са захванали вече да питаят тайна, недостойна и вредителна омраза помежду си? Кой е причината за това? За да отговориме на тоя скръбен вопрос, ние би трябало да преброиме сичките оние фактове, чрез които сръбското правителство се е показало небратско, неискрено и неблагодарно към българският народ, но тука нашата цел не е вече да обвиняваме тие или оние, на които дебелите кожи не земат от никакъв камшик, а целта ни е да покажеме на какви основи могат да се изравнят отношенията ни със сръбският народ.

С 30 и 34 брой сръбският вестник “Исток” иде с една дописка, подписана от един учител, да ни покаже, че шарлатанствующата партия на Милош Милоевича не е вече партия само на няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство и действително се поддържа от него с едни твърде рутинни и убийствени политически цели. Ние оставяме “Исток” да лакействува пред своето правителство и да клевети българският народ с това, с което последният би трябало да обвинява него и неговите патрони, и обръщаме се със своите няколко думи към оние истинни сръбски патриоти, които стоят като кост в гърлото на своето правителство, но които рано или късно ще да дойдат в сила и ще да поведат своят народ към неговото честито историческо назначение.

Както нашата революционна партия, така и сичкият почти български народ (освен неговите предатели и изедници), се е убедил вече, че онзи, който по своето положение е естествен враг даже и на онзи нищожен либерализъм, с който така наречените прогресисти вървят подир развитието на общечеловеческата свобода, не може да бъде доброжелателна тогова, който мисли да турне своят живот на широките основи на тая свобода и който не желае да бъде слуга или роб нито на чужди, нито на свои някои притеснители. Днешньото сръбско правителство е такова също, каквито са сичките правителства в Европа, и със своите традиции и тенденции е показало вече, че то и за назе ще да бъде дотолкова полезно, доколкото е полезно за своят народ. Ние знаеме това и затуй с особено недоверие гледаме на “балканският Пиемонт”. Единствените наши надежди за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследова от белградските великаши в лицето на “Рад” и на “Будушност”, и ней ние вменяваме като първа обязаност кьм нейният народ и към човечеството да популяризира у дома си идеята за споразумението и за съединението на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито тряба да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на трудът. Тая партия от честни и умни хора трябва да въстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клеврети относително българският народ, т.е. тряба да преследва и да убие оние убийствени раздори, които то сее чрез своите всевъзможни Милош Милоевичевци и чрез своите а lа “Исток” доброжелатели в името на науката, на образованието и на святото чувство на патриотизмът, и най-после тя тряба да разкаже на своят народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща. Ако Сърбия или сръбското правителство не желае да ни помогне да поринеме турците из Европа, то нека ни барем не препятствува да вдигнеме сами знамето на свободата и нека не нарича шпиони и предатели оние, които искат да запазят народността си, името си и своите свещени права на земята, на която живеят. Ние мислиме, че дордето сръбският народ и сръбската журналистика се не въодушевят с оная съща любов и искреност към българският народ, с която последният се отличава към своите братия, дотогава никакво споразумение и никакво съединение между сърби и българи е невъзможно. Прави ли сме в това свое убеждение, ние скоро ще да видиме.

Христо БОТЕВ
Вестник “Знаме” 1874-1875

СЛОВО ЗА ПЪРВИЯ УЧЕБЕН ДЕН

Мили деца,

Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.

В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!

Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията – това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.

Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова “на буркан”, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:

Не позволявайте да ви унищожат детството!

Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.

В училище вас усърдно ви придвижват от “долното” през “средното” до “горното” стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите “излишни” стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:

Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!

Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!

Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!

Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.

Не бъдете много прилежни!

При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.

Не се надсмивайте над глупците!

Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.

От време на време не вярвайте на учебниците си!

Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.

И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!

Ерих КЕСТНЕР

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин,
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин,

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни –
крещим: “Хайде на Балкана!”

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!

Христо БОТЕВ

ОЦЕЛИТЕЛ

ние сме други животни
саможиви
сами се избираме
само-жив
който е жив сам по себе си
който живее сам
който живее в себе си
самовраснал се жив
като само-ков
като самозаточване
себеожививителен и себеожививяващ се
автохилър
сам-ожив

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

***

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.

В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!

Николай ЛИЛИЕВ

P.S.
или как мъжкото – небето се слива с женското – земята през сълзи, възторг и уплаха – ебането в пролетния дъжд (новото раждане)…

КРАЙ НА ТЕКСТА

Busta Rhymes – Party Is Goin’ on Over Here

Ще ми вземат те всичко…

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не, че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това и ме бива
всъщност хващаме Поканата, опошляваме я до нивото на пациента и вместо да го освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
на вътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя и ще падне последната ви защита от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема като в игрите от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

***

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е, да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче, защото в него е всичко, твоята позиция, началото на случването на битката, провидяна от теб, такава, каквто ще е, то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен, със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е така се води битка
В Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече, предпочитам да го слушам

***
на зулус
ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите войни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където хемингуей греши
е това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както аллахът на онази стара циганка-туркиня, дето ме помаза на Гергьов ден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
Aз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не е
защото аз презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си, която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана “вожда ни” и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
както поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на иванчо

добре, че не сме магьосници, а дали е добре
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата за приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

бог е сопата която се смее

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

С други думи, българският народ е роб…

“С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на него­вата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително, работи като вол, събира като пчела и живее като свиня”.

Христо БОТЕВ

publicistica.blogspot.com

Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.

КУРТ ВОНЕГЪТ

Бе им предложен избор да станат крале или кралски куриери. Съвсем като децата, всички искаха да станат куриери. В резултат има само куриери, тичащи по света, подвикващи един на друг – след като няма крале – съобщения, които са станали безсмислени. Те биха искали да сложат край на този ужасен живот, но не смеят, понеже са положили клетва да служат.

ФРАНЦ КАФКА

BATTLEGROUND

От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.

Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.

И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.

Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЛУДНИЦА

Лампа. Маса. Пепелник с цигара. Спомням си.

ДЕН 1
Линейка. Вратите се отварят. Извеждат ме. Виждам в червено-черната гама. Почти черно-бяло, но някой е сменил бялото с червено. Така е след 60 парчета фенобарбитал. Бяла сграда. Квадратни прозорци. Опитвам се да ходя. Не мога. Помагат ми. Стъпала. Влизаме – Аз, доктор и сестра. Напред към манипулационната. Сестрата с маркуча за промивка е дебела. Огромният й бял гъз. Свръхестествен е. Уау! Ястието е сервирано: три купички активен въглен. Повръщам. Свикнал съм.

Нататък. В стаята. След кратък скандал докторката ме пита:
– Искаш ли да станеш като тоя?

Малък, кафяв човек лежи на леглото. Не е вързан. Надрусан е като мастия. Не мърда много – само гледа. Тече му от устата. Слюнка. На мръсната възглавница. Зле.

Пауза. Пoсле казвам:
– Не.

И си изпивам хапчетата.

Халоперидол. В безтегловност съм. Между горе и долу. Все едно медитираш. И не ме ебе. Само е зор да се ходи до кенефа. Повече се залита. Така няколко дни. После спира да хваща.

ДЕН СЛЕДВАЩ
Мазен следобед. Слънчево е. Лежа на кревата. Размазан от кеф и халоперидол. Ям ябълка и гледам към стената. На прозореца някой е нарисувал с пастел картина. Проста е. Слънцето я отразява на стената. Плаж, море и в небето чайки – два броя. И това през решетка, но тя не е част от картината. Тя е решетката на прозореца.

Няма значение. Спомням си от детството. Плаж, хора и море.

А слънцето ме напича като гущер на камък.

Другарят ми по стая е още на инжекции. Не знае къде се намира. Трудно се движи и ака в гърне под леглото. Когато може.

ДЕН 6
Храната е невероятна. В началото трудно се яде. После свикваш. Най-лесно е, като гледаш в някаква точка и мислиш за друго. Няма по-гадна манджа.

Обед в стола. Всеки яде, както може. Един от лудите седи с чинията си до кофата, където всеки изхвърля каквото не е изял. Изсипва чинията си вътре, после бърка в кофата, вади с ръка, слага в чинията и яде. После пак изсипва. Пак бърка, слага, яде и изсипва. Дояждам си. Отивам до кофата, казвам му: мърдай. Той мръдва. Изсипвам си смеските в общото. И излизам да пуша.

ДЕН 9
Запекът ми свърши. С това биологично и стреса. Около час срах фекаломи, които падаха като камъни в кенефа. Трудно, но облекчаващо.

После пуших.

ДЕН 10
Станах. И започнах да го душа. Качен отгоре му. После го ударих. В тиквата.
– Ако още веднъж се насереш в шибаното легло, ще те …
И разбрах, че пак ще се насере. Утре или вдруги ден. Той не можеше да стигне до кенефа. Беше винаги надрусан. Лечение.

Запалих цигара. Трябваше да му помагам да ходи до кенефа, за да не ака в кревата. На половин метър от мен. Шибания, насран мангал. Трябваше да съм му помощен персонал. Тъй по-малко надрусаният помагаше на по-… Лечение.

И започнах, ахах… да се лекувам. Помагах му да ходи да сере и пикае. А той ми беше благодарен. Много. Както казват психиатрите, “фиксира” се. Към мен. Тоя е мой.

ДЕН 11
Не ми е добре. Аз – жалък, подчинен и нормален – човечец. Лапам хапчета и чакам да ме пуснат. И гледам да се държа. Аз, лайна и халоперидол. Сера и пуша. И не мразя себе си. Още не мразя, но се започва. Аз, от отбора на зрителите срещу лекарите. От отбора на знаещите.

Фрагмент:
Гълтай моето момче, щото в нас е хлябът и ножът – тъй рече дебелата сестра. И аз послушно поех от ръката й насъщния халоперидол. После отворих широко уста – да ме провери. Аз – пациентът – едно добро куче, което си взима редовно хапчетата. Така ни лекуваха всички. В името на диагнозата.

После разпит. След полагане на успешни разпити те освобождават. Лудите не могат да лъжат.
Поне моят не може. Не е глупав, но не може.

Той се мисли за месия. Смята, че кръвта му е прозрачна. Казва, че е изпратен от Бог на земята да проповядва сред хората. Представям ви първия безопасен месия.

Мога ли да им го сложа, като науча лудия да лъже на разпитите? Да еба лечебната им философия?

Моят лежеше по гръб и гледаше тавана. Беше на хапчета. Мирен и тих.
-Ти си месия, нали?
– Да, братко – каза той.
– Какво трябва да прави един месия?

Мълчеше.
– Да проповядва, нали така?

Мълчанието каза:
– Да.
-Трябва да излезеш от тук. Да идеш при хората. Да проповядваш – бях патетичен. Много. Едва се сдържах да не се хиля. Успях.

И мълчанието рече:
– Аз те знам. И ти си месия. Бог те изпраща.
И падна на колене. Пред мен.

– Не съм месия. Само съм пратен да ти помогна. Идвам с волята на Бога. Да ти помогна да излезеш навън. При хората.
– Добре. Нека още утре да избягаме.
– Не. Ще ни върнат обратно. Трябва да ни пуснат. Не трябва да казваш на лекарите, че си месия, като те питат. Те за това те държат тук, за да не проповядваш на хората.
– Но аз съм месия. Не ми ли вярваш?
– Да знам, че си месия. Но на докторите ще казваш, че не си.

И прочее глупости…

ДЕН 12
Дават ми сапун и самобръсначка. Най-сетне. Къпя се със студена вода. Друга няма. Ще свикна. Надирам се, докато смъквам брадата си. Артът иска жертви. Излизам и какво да видя. О, боже мой! Втора изненада. Чисто нова червена пижама на черни карета. Кефя се как ми стои правата като широки панталони долница с бомбетата на черните ми обувки.

Слагам си шинела. Сиво-зелен. Втален, като фашистки. С петно от драйфано на ревера. Подробности… Излизам. На разходка. От 4 до 5. Обикалям полянката. Седя на пейките.

ДЕН 13
Късна есен – слънчев ден. Топло е. Пуша в стаята. Моят спи. Ям ябълка и се опитвам да чета книга. Някаква книга. Сестрата идва. Отивам на разговор с шефката.

Чукам, влизам, сядам. Стандартните обръщения. Шефката е около 40 с пола. Гледам и краката – става за ебане. Говорим си. За мен, за проблемите ми, общи глупости. Играта е единият обяснява, а другият се прави на разбиращ. Малко говоря и повече кимам. Изборът да изглеждаш разбиращ.

След неформалните, полузавоaлирани тестове на семплата ми личност, си говорим. Пак общи приказки, но вече съм събеседник. Тя казва:
– Мозъкът е най голямата жлеза.
Аз кимам и си мисля: “Еба си простотията.”
Тя продължава:
– Защото отделя хормони.
Аз продължавам да си мисля: “Кому е нужно така лошо да наредиш егото си, че е жлеза.”

Гледам рафта с книгите й. Фройд, Фройд, Фройд. Още един Фройд. Кимвам към книгите и казвам:
– Тия ги имам.
– Харесваш ли Фройд?
– Не. Прост е.
Тя гледа учудена. Като всички. Щото знае, че не съм пациент. Не съм ли?
– Крайно е Аз-ът да се разглежда като следствие от сексуален нагон.

Тя мълчи. Aз продължавам:
– Една вечер прочетох “Психология на сексуалността.” Там имаше пасаж, в който се обясняваше защо малките деца задържат дефекацията си, като ги сложат на гърнето…

Прави физономия. Знам, че тя е чела това и продължавам:
– Обяснението на Фройд е, че при задържане на фекалиите се увеличава налягането в ректума. Това води до натиск през стената на междинницата на влагалището или простатата. Така, не акайки нарочно, децата си доставят сексуално удовлствие.

Усмихвам се:
– Децата са малки. Те забравят какво са започнали да правят. Картинката е: дете се заиграва на гърнето, докато ака. Всеки се мота, докато сере.

Усмивки и довиждане. Излизам от кабинета и. Тази става за ебане.

Фрагмент:
Сестрите са гениални. Слагаха гърне на моя. Под леглото. Да сере в него, като не може да стигне до кенефа. И той сереше. Аз пушех, псувах и проветрявах. Бяло метално очукано гърне. С похлупак. Като на тенджера. Супер ретро. От преди 20 години. Ау, майко.

ДЕН 14
– Каква ти е кръвта?
– Безцветна.
– Червена е.
– Не, безцветна е. Искаш ли да ти покажа?
– Не. Аз знам, че е безцветна, братко. Но като те питат лекарите, ще казваш, че е червена. Трябва да излезеш сред хората, за да проповядваш, нали месийо?
– Да, но кръвта ми е прозрачна.
– Да. Прозрачна е. Като те питат лекарите какво ще кажеш?
– Че е прозрачна.
– Не, ще кажеш, че червена.

ДЕН 15
Колумбе, открих алкохола. Чакам с нетърпение разходката. 4 часът е. Влизам в барчето до психиатрията и вкарвам 3-4 големи водки. После халоперидолът и няколко часа съм бяла и добра. Даже ми е приятно да наблюдавам лудите. После слушам радио и чета. После е урокът на моя.

ДЕН 18
– Каква е кръвта ти?
– Червена.
– Браво. Ти месия ли си?
– Да.
– Не си месия.
– Месия съм, братко.
– Да, да… Аз знам, че си месия. Като те питат лекарите дали си месия, ще казваш, че не си. Ясно?
– Да.
– Месия ли си?
– Да.
– Да, месия си, но на лекарите какво ще кажеш?
– Че не съм месия.
– Добре сега да повторим. Какъв цвят ти е кръвта?
Мълчание.
– Какъв цвят ти е кръвта?
– Розова.
– Грешен отговор. Какъв цвят ти е кръвта?
– Прозрачна.
– Да, а на лекарите ще кажеш че е?

Мълчание. Мълчанието се почеса и каза:
– Червена.
– Браво.

Мълчанието получи ябълка.
– Месия ли си?
– Да.
– Лекарите, като те питат месия ли си, какво ще кажеш?

Мълчанието яде ябълка и ме гледа умно с големите си цигански очи.
– Че не съм.

Обобщение на урока:
– Ако аз съм лекар и те питам какъв цвят ти е кръвта, какво ще кажеш?
– Червена.
– Месия ли си?
– Да.
– Ако съм лекар, месия ли си?
– Не.
– Браво.

Мълчанието се усмихва. Аз пуша.

ДЕН 21
Сутрин. Главна визитация. Два броя докторки и сестра. Първи съм аз. Утре ме изписват. Усмихвам се. Колкото трябва.

Идва ред на мангала. Наобикалят го. Интересно ми е…
– Как си, моето момче, днес?
– Добре.
– Браво. Я кажи сега каква ти е кръвта?
Моят е невъзмутим:
– Червена.

Всички сме в шок. Очаквах да се провали… Как се учи луд да лъже?
– Как червена, моето момче? Нали досега казваше че е прозрачна?
– Червена е – после ме цитира: “като на всеки нормален човек”.

Моят е железен.
– А защо досега ни казваше, че е прозрачна? Лъжеш ли?
Това сме го разигравали като ситуация с моя. Той цитира правилния отговор:
– “Бях много объркан. Въобразявал съм си глупости.”
– А гласове чуваш ли? Някой да ти говори?
Верният отговор е:
– “Не”
– Как не? Бог не ти ли говори? Нали си месия?

Как се учи луд да лъже? Лесно. Нужно е време и повторения. Празното бяло време, в което бяхме с моя. Еднакви. Всеки в своето. Бях му обещал да е месия – отвън. Не знам дали захапа. Малкият побъркан кафяв човек повтаряше каквото трябва и когато трябва. Не знам дали осъзнаваше. Или просто цитираше наизуст. Мен. Малките бели хора го гледаха с широко отворени очи.

И не-месията рече:
– “Аз не съм месия. Аз съм нормален човек.”

И те го питаха още. А той разказваше и бе усмихнат. И разбиращ. С благите си очи. Големи и кафеви. Какъвто може да е само месията, застанал пред дверите на тоя свят.

И се разтвориха дверите. Едната престилка се обърна към другата и каза:
– Виждаш ли, лечението помага. Ако се подобрява така, скоро ще го изпишем.

Как се чувствам ли? Аз – лечителят. Ползвах, подиграх се, отмъстих си. И ми е все тая. Даже не съм победител. Просто научих лудия да лъже.

ДЕН 22
Стълби. Спирам. Вървя напред. Пуша и не мисля. Просто вървя. Паркинг. Линейки.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

Умея да плувам като всички останали, само че имам по-добра памет от тях и не забравям, че някога не знаех да плувам. И тъй като не забравям това, сегашната ми способност да плувам никак не ми помага; и така, аз не мога да плувам.

ФРАНЦ КАФКА