Category Archives: Всички

Всички постове на блога

КРАЙ НА ТЕКСТА

Busta Rhymes – Party Is Goin’ on Over Here

Ще ми вземат те всичко…

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не, че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това и ме бива
всъщност хващаме Поканата, опошляваме я до нивото на пациента и вместо да го освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
на вътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя и ще падне последната ви защита от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема като в игрите от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

***

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е, да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче, защото в него е всичко, твоята позиция, началото на случването на битката, провидяна от теб, такава, каквто ще е, то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен, със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е така се води битка
В Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече, предпочитам да го слушам

***
на зулус
ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите войни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където хемингуей греши
е това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както аллахът на онази стара циганка-туркиня, дето ме помаза на Гергьов ден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
Aз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не е
защото аз презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си, която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана “вожда ни” и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
както поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на иванчо

добре, че не сме магьосници, а дали е добре
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата за приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

бог е сопата която се смее

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

СПРЕТЕ ДА РАЖДАТЕ

Спрете да раждате. Твърде много  натежахме на майка си – Земята – и не издържа вече, а Отецът наш не ни признава за родни.

Спрете да раждате. Вече не мога да кажа: “Господи слез и си прибери вересиите”. Те не са негови, защото човек ни създаде, мъж и жена ни създаде – не седем милиарда. Наши са.

Спрете да раждате идеята за множенето – колкото повече деца, толкова повече учители и всичките “качествени”, и научно-технически “прогрес”, който бди над нас и ни храни. Чудесна утопия. И така до в конвейра за трикотаж, където всеки и всичко е трикотаж, защото няма време. Тик-так, тик-так.

Извод: “Количествените натрупвания водят до качествени изменения”, които могат да са регрес. Могат? Защо да бъдем лицемери – в случая ни са. Някой не ви е казал, че “бързата работа е срам за майстора”?

Спрете да раждате спокойно. Последният майстор умря заедно с последния самурай, както кралете и вестоносците на КафКа. И се чудя с какво зареждат бутиците. Бутиков трикотаж? Месо у градо вече няма. Няма въздух, място, няма сирене дори. Но има синоними. Къде са селяните? Да не би да са мигрирали в града, за да станат продавачки. Имам въпрос: от какво се издържат всички в тая държава? За света знам.

Спрете да раждате генно-модифицирана соя, защото за да може лелята да си купува нешоколад за 2 лева, вместо шоколад за 4, Амазония – 1/5 от сладката вода, огромна джунгла – един от “белите дробове на планетата” (въздух, дишане), изгаря в името на соята. И защото почвата на изгореното не е плодородна (все пак за джунгла е направена) се пали следващата. В името на незнайната леля и печеленето на хартия от стотинки. Остана ли някаква търговия в продаването на ненеща на неклиенти в немагазини.

Исусе, Исусе, излишна била е сцената с камшика и търговците, и храма –  затриха се сами, но хайде, повърти камшика. Не искаш. И Онзи не иска. Ни огън, ни жупел, ни капка спасение. Спрете да раждате.

А парите се зачудиха защо са толкова важни, като даже нямат покритие в злато, но си замълчаха, а един мармот до тях завиваше шоколад. “Милка”. Със символа на новия свят лилавата крава, дето не е крава. Ах, този прекрасен нов свят. Мирише ми на фейсбук и аспартам.

Спрете да раждате това, в което живеем. Ние, модерните хора – гимп маските с ципове на устата и очите. Винаги готови да се закопчаем. По-удобно е, отколкото да си завреш главата в пясъка, а и у градо няма. По-гладко е със сивия асфалт. Поне да бяха от бетон. Твърде здраво е, не е удобно. Нали?

Спрете да раждате удобство. Прескочили “какво”-то и “защо”-то от Галактическия стопаджия се вкопчваме директно в “къде”-то. Пропадаме? Разбира се. Точно като Артър Дент летим надолу. Можем ли да спрем да мислим за разбиването и да акцентираме върху бутилката зехтин. Можем. Моля, спрете да раждате.

Ние, хората, сме два вида. Едните ще оцелеем по изпитаната номадска класика с преселването. Разбягваме се бавно и неохотно от чумавото тлеене на всеки над 100-хиляден Содом и Гомор, последните хора. Като мравки. Ние, умните плъхове, напускаме кораба хаотично. Всеки се спасява. Назад към селото.

Спрете да раждате абсурдното обръщане на знака за общност. В масата загубихме обществото, а беше толкова малко – като едно голямо село. Мир на праха му. Reroll и наново. Можем да изчезнем или да се смалим в далечината – малка светла точка. Визуално е едно и също. Изберете си край.

Моля, спрете да раждате и дайте шанс на децата си.

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

СОЦ и АЛИЗЪМ

Аз не съм член или симпатизант на БСП, защото съм социалист и като такъв нямам къде да членувам, освен ако не си основа социалистическа партия. Сам. VENCEREMOS. Няма да победим.

Аз съм срещу богатите, защото достатъчно от тях държат огромен ресурс, който не могат да управляват правилно и така угнетяват останалите, нарушавайки обществения договор. Особенно в България.

Така правото ви на живот не е подсигурено от възможност за пари, защото ресурсът ни е неправилно разпределен между многото – нас и малкото – тях. Никой не получава толкова, за колкото работи и всички са съгласни. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ – ПРОДАВАТ ЛУНАТА, ДА ЕБА! Някой попита ли кой откупи Луната от човечеството, че започна да я продава? Не.

Така и с първата частна собственост. Някой някога ударил някого с бухалка в цъфналата ръж и казал на останалите:
– Това е мое.
Честита Първа Частна Собственост. Или доброволно са станали роби останалите на шефчето?

Така е, ще страдате в името на петата яхта на бай Хуй. Защото това е смисълът на животът ви. Имате друг? Не сте подписвали обществения договор? Не ви харесва? Вие, робите там долу по палубата – мирни, надрусани със страх и чужди “идеали”, сте безсловесни и следователно тихи. DECLINED. И ако едно време сте строили пирамиди, идолизирайки някакви неясни концепции за богове и защото фараонът трябва да почива в тонове луксозен мир от камък, сегa падате в името на нечий лукс, даже няма концепция и умрял. Силен = богат. “Пирамиди, Фараони…”

Така здравият дух в здравото тяло е сменен със “Забогатей или умри опитвайки!” Най-често второто. Нямате нужда от здрав дух и здраво тяло. Защо да надживявате пластмасата в и за която живеете?

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

С други думи, българският народ е роб…

“С други думи, българският народ е роб на турците, роб на себе си, роб на металът и роб даже на своето образование и просвещение. Погледнете на неговият воловски труд, на неговите безчовечни страдания и на него­вата даже физиономия, и вие тутакси ще да се уверите, че той действително, работи като вол, събира като пчела и живее като свиня”.

Христо БОТЕВ

publicistica.blogspot.com

ПРЕДСМЪРТНО

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата, преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещото ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни.

Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва. Нашето драгоценно Отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието така, щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.

Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане, па тогава. На такива аз съм им писал и преди: ”Днес е моментът да си купите живот, които сега се продава, утре – не, и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в Отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце, желаещи властта само за да ви грабят.

За такива, злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно: Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност са лукави и хитри, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт.

Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни, братя, и не щадете силите, нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ

For Bulgarians Only

Когато стана баро, ще си купя пикап – голяма американска кола. Ще го боядисам в розово и бяло. Ще натоваря пет мангала отзад да ми свирят на уше. О, тигре, тигре, имаш ли пари? Защото и аз съм като вас – момче от народа, момче спортистчe, момче с душа. А-а-а-а опа-ла.

О тигре, тигре, аз съм българче, обичам… И като всеки българин знам най-важния ред от Ботев. Той не казва, че свободата е на върха копието. “Тежко, тежко! Вино дайте!” А-а-а-а опа-ла.

О тигре, тигре, аз съм българче, “Одата на радостта” ви съм я ебал, защото не е чалга. Няма ли го кларинета в хубавото ми да се разплаче – не ми го хвали. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре, имаш ли пари? Имаш ли пари – западни коли. Или цената на мерцедеса – всеки я е платил, но не всеки кара. Е аз не искам. Аз искам пикап с мангали и бяла риза, за да ми е по-български. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре, имаш ли пари? Аз не съм мутра и баща ми не беше. Жалко, ставахме за такива. Усмихвам се. О тигре, тигре. Всички сме чалгари в тоя неравноделен танц, който путките наричат живот, а то е война. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре… Там горе на пикапа ще сложа байряка, за да ми е бяло, зелено и червено. И курва ще го вее, на която е платено, за да е всичко точно. Край.

Със съдействието на Радо Попа и орк. Белите Шишарки

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

“Вторият официален език в България е турски.”

Тъй рекоха от “Репортери без граници” и никой не ги насра. Аз съм българин и съм се изчистил от родовата си  омраза към поробителя, което ме прави обективен.

Турският език (Türkçe) е тюркски език, говорен от около 65 милиона души.
Официален език на Турция и един от  официалните езици на Кипър.

Единствените турци, които населяват България, са поданиците на Турция. Останалите (не знам как да ги нарека) не са  турци, не са българи и цигани не са. Не можеш да си (турчин) и да не знаеш езика си.

В разваления турски, на който със зор говорят, те заместват думите, които не знаят, с български – “хубави хора”. Ако ги питаш  какви са, ще кажат турци, защото са им турски имената. Не знам само защо истинските турци трудно ги разбират и не ги  обичат много.

Защото който не знае езика си, е гяур на всеки. Защото не името и шалварите те правят турчин, а предците ти. Защото няма народ без памет. Затова те питат “откъде си” и отгворът носи информация за твоята принадлежност. Независимо дали искаш, ти си от там.

Аз съм българин и сигурно имам турска кръв в себе си. Аз говоря български език. Той е езикът, за който съм направен,  защото съм българин. На руснаците пиша на български, защото го разбират, а другото ще им го спестя – все пак са бакъп на езика ми.

Аз съм българин. Идвам от изток и отивам да запад. Предците ми са били воини на коне. Аз живея на последнто парче от  България. И на тази земя се говори български. От хиляда години. Тогава даже истинските турци ги е нямало.

Аз съм българин и пиша на азбука създадена за езика ми, не на латиница, ще ме прощават братята турци и другите. Аз  съм българин и езикът ми е чудесен – нарича се български. какво да направя като е добре направен.

Интересно колко от българските турци могат да напишат 500 думи правилно на турски?
А на български?

Владимир Диловски

Я СОЛДАТ

Я солдат
Я не спал пять лет и у меня под глазами мешки

Я сам не видел
Hо мне так сказали

Я солдат
И у меня нет башки
Мне отбили ее сапогами

Йо йо йо комбат орет
Разорванный рот у комбата
Потому что граната

Белая вата, красная вата
Hе лечит солдата

Я солдат
Hедоношенный ребенок войны

Я солдат
Мама залечи мои раны

Я солдат
Солдат забытой богом страны

Я герой
Скажите мне какого романа

О-о-о-о… у-йе.

Я солдат
Мне обидно когда остается один патрон
Только я или он

Последний вагон самогона
Таких миллион

Я солдат
И я знаю свое дело — мое дело стрелять
Чтобы пуля попала в тело врага

Эта рага для тебя мама-война
Теперь ты довольна?

I’m a soldier
I’m a soldier
I’m a soldier, soldier, soldier джа-джа…

ПЯТНИЦА – Солдат

VOODOO PEOPLE

По Prodigy

Нощта пада над града. Събираме се. Бавно. Застанали в редица чакаме. Завързани ръце, завързани очи. Началото на състезанието.
– Старт.

И тръгваме към своето начало. За повечето ще е край.

Бягащи и слепи хора. Колона. Удар. Някой пада. Бягаме. Един ще бъде победител… или последен ще умре.

На улицата. Сблъскан с другите. Бягам. Засилвам се, пресичам. Някой изкрещява. Спирачки. Следи от труп. Някой ще се спре. Някой ще живее. Някой ще е счупен. Всички ще сме жалки. Успешно разиграни в поредния залог.

И пак сме на арената. Които оцеляхме. На всеки е заложено. И всеки е използван, докато умре.

Разсъмва се. В гората през дърветата. Бягам. Жив съм още… Финал. Умора. Нищо. Победителят се срутва на колене. И диша. Всичко е за ЧАНТА с пари.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

НЕ ЩЕ НИ ОТМИНЕ И ТАЗИ ЛАЙНЯНА ЧАША

Учебниците побъркаха младо и старо в държавата. Вместо да наливат ум и разум в главите на хлапетата, в книжките една след друга се редят песни за джипове, звън на пари и конкурси за красота. Оказа се, че вместо “Мила моя мамо” и “Де е България” родните второкласници възхваляват в песни кръчмите…

Запявка
Отдолу иде джип “Мицубиши”
със яка броня, с прозорци скришни.
Всички по пътя той изпреваря.
– Но на кого е? Кой ли го кара?
– Вълчо го кара. Свири и гази!
– А във колата коя е тази?
– Лиска е вътре. И много иска
на мис-конкурса да стане миска.
– Давай, Вълчо, и наддавай
златна пара звънка –
мис да стане твойта Лиска,
гиздава и тънка!
(Из учебник по музика за III клас)

“Отдолу иде джип Мицубиши, с яка броня, прозорци скришни”, трябва да припяват хлапетата, които учат по “Музика” за III клас на издателство “Булвест 2000″. Автори на песнопойката са Генчо Гайтанджиев, Мария Попова и Пенка Младенова. “Хитовото” произведение, чийто текст би засрамил и най-лютото чалга парче, не е снабдено с ноти. Затова и основна задача на малчуганите е да станат попфолк композитори и да измислят мелодия за припявката.

От “култови” парчета не са лишени и петокласниците. “Кон излезе на ливада, вдъхна въздух и умря. Възкачи се на небето и какво ли не видя. Две кебапчета крилати пазят Рая с автомати” e гвоздеят на книжката на издателство “Анубис”, по която децата се учат да пеят.

Задачи за клане и починали при катастрофи пък заливат хлапетата от сборник със задачи по математика за IV клас, алармираха преди дни “Господари на ефира”. За кървавите задачи разказа ученик от столичната математическа гимназия. Зловещите уравнения били възложени на децата за домашно от СИП по точната наука. Според помагалото 10-годишните трябва да изчисляват по колко агнета на ден трябва да коли касапин, за да изпълни нормата си. На малчуганите е възложено и да смятат колко кокошки ще изколят селският поп и приятелите му, ако гуляят цяла седмица. Най-ужасяващата задача описва катастрофа, при която загива баща, а синът му е откаран в тежко състояние от Бърза помощ.
в-к Стандарт

***
Опит за профанизация на новото поколение – успешен. Рапорт даден. Рапорт приет. Ето така се убиват 1300 години култура. Бавно и от идиоти, селската, за по-лесно. С чалга и лайна. Те са навсякъде, защо не и в учебниците. Да не ви ебе. Ние, поколението преди тях, старите-млади сърдити хора, ще оберем каймака и на това лайно, когато порасне, а вие ще сте спокойно умрели.

Големият проблем с тъпите копелета е, че те са толкова тъпи, че не могат да повярват, че човек може да бъде умен.

КУРТ ВОНЕГЪТ

EXPOSURE

Ще умра в слънчев ден.
Навън пак всичко ще е хубаво.
Ще си отивам бавно,
както бавно съм дошъл.
Някой ще заплаче –
Аз.

Ще си представя бял чакъл и черно куче.
То ще ме води в последния ми път.
Ще смесим с песа босите си крачки.
И мълчаливи ще вървим.
Към светлото по белия чакъл.

Ще спра.
Ще седна.
Ще попуша.
Ще се усмихна.
Ще огледам моя хубав свят.
Последната ми дръпка и съм чао.
Кучето ще ме побутне и ще тръгнем.
Две черни точки далече в светлото,
угарка, бял чакъл.

Край.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

НАПРЕД

Ние, путките, населихме този свят с ходещи трупове, а беше прекрасен. И клекнахме да помълчим над себе си. Така творението се изтропа върху Създателя, а Той преглътна и си замълча. Дори не бе сърдит – отиде си. А ние го отказахме като цигарите – за здраве. Не знам защо мирише ми от “този нов прекрасен свят”.

Строим нагоре и нагоре, защото долу вече няма място. И блъскаме кутийките с хора. И всеки двама правят други, и колкото повече – толкова повече. Напред. Кутийка след кутийка като кошер. Но не е пълен с мед. Мирише ми на ако.

Клечим над себе си и трупаме – на купчина. И черното сме заменили с кафяво, а бяло вече няма. Напред. Ние всички сме строители на новия си свят. Прекрасен в ламаринено-кафяво. Кутийка до кутийка, дупка до дупка, хванати за ръцете, дружно серем. Щастливо вмирисани, щастливо надупени, щастливо монохромни. Да напълним всичко с прогрес.

Да дойде модата на чиповете. Прилежно наредени в колони и в редове сме. Едно кафяво воинство от путки, механизирани, положени в кутии с дупки. Готови за напред. Напред…

Сложете чип в новото си куче. Сложете чипове в главата си, в лайната си, в путките на своите жени – за да ги разпознавате. Сложете чип в хляба. И в майките си – и там сложете. В земята, във водата и дърветата. Навсякъде. Във всеки камък и във всяка твар. Във всяка мисъл. Да. Прономеровайте и прошнуровайте цялата вселена, за да е чист и подреден прекрасният ни нов свят. Вонящ на ако. Напред.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

Бе им предложен избор да станат крале или кралски куриери. Съвсем като децата, всички искаха да станат куриери. В резултат има само куриери, тичащи по света, подвикващи един на друг – след като няма крале – съобщения, които са станали безсмислени. Те биха искали да сложат край на този ужасен живот, но не смеят, понеже са положили клетва да служат.

ФРАНЦ КАФКА

BATTLEGROUND

От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.

Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.

И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.

Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЛУДНИЦА

Лампа. Маса. Пепелник с цигара. Спомням си.

ДЕН 1
Линейка. Вратите се отварят. Извеждат ме. Виждам в червено-черната гама. Почти черно-бяло, но някой е сменил бялото с червено. Така е след 60 парчета фенобарбитал. Бяла сграда. Квадратни прозорци. Опитвам се да ходя. Не мога. Помагат ми. Стъпала. Влизаме – Аз, доктор и сестра. Напред към манипулационната. Сестрата с маркуча за промивка е дебела. Огромният й бял гъз. Свръхестествен е. Уау! Ястието е сервирано: три купички активен въглен. Повръщам. Свикнал съм.

Нататък. В стаята. След кратък скандал докторката ме пита:
– Искаш ли да станеш като тоя?

Малък, кафяв човек лежи на леглото. Не е вързан. Надрусан е като мастия. Не мърда много – само гледа. Тече му от устата. Слюнка. На мръсната възглавница. Зле.

Пауза. Пoсле казвам:
– Не.

И си изпивам хапчетата.

Халоперидол. В безтегловност съм. Между горе и долу. Все едно медитираш. И не ме ебе. Само е зор да се ходи до кенефа. Повече се залита. Така няколко дни. После спира да хваща.

ДЕН СЛЕДВАЩ
Мазен следобед. Слънчево е. Лежа на кревата. Размазан от кеф и халоперидол. Ям ябълка и гледам към стената. На прозореца някой е нарисувал с пастел картина. Проста е. Слънцето я отразява на стената. Плаж, море и в небето чайки – два броя. И това през решетка, но тя не е част от картината. Тя е решетката на прозореца.

Няма значение. Спомням си от детството. Плаж, хора и море.

А слънцето ме напича като гущер на камък.

Другарят ми по стая е още на инжекции. Не знае къде се намира. Трудно се движи и ака в гърне под леглото. Когато може.

ДЕН 6
Храната е невероятна. В началото трудно се яде. После свикваш. Най-лесно е, като гледаш в някаква точка и мислиш за друго. Няма по-гадна манджа.

Обед в стола. Всеки яде, както може. Един от лудите седи с чинията си до кофата, където всеки изхвърля каквото не е изял. Изсипва чинията си вътре, после бърка в кофата, вади с ръка, слага в чинията и яде. После пак изсипва. Пак бърка, слага, яде и изсипва. Дояждам си. Отивам до кофата, казвам му: мърдай. Той мръдва. Изсипвам си смеските в общото. И излизам да пуша.

ДЕН 9
Запекът ми свърши. С това биологично и стреса. Около час срах фекаломи, които падаха като камъни в кенефа. Трудно, но облекчаващо.

После пуших.

ДЕН 10
Станах. И започнах да го душа. Качен отгоре му. После го ударих. В тиквата.
– Ако още веднъж се насереш в шибаното легло, ще те …
И разбрах, че пак ще се насере. Утре или вдруги ден. Той не можеше да стигне до кенефа. Беше винаги надрусан. Лечение.

Запалих цигара. Трябваше да му помагам да ходи до кенефа, за да не ака в кревата. На половин метър от мен. Шибания, насран мангал. Трябваше да съм му помощен персонал. Тъй по-малко надрусаният помагаше на по-… Лечение.

И започнах, ахах… да се лекувам. Помагах му да ходи да сере и пикае. А той ми беше благодарен. Много. Както казват психиатрите, “фиксира” се. Към мен. Тоя е мой.

ДЕН 11
Не ми е добре. Аз – жалък, подчинен и нормален – човечец. Лапам хапчета и чакам да ме пуснат. И гледам да се държа. Аз, лайна и халоперидол. Сера и пуша. И не мразя себе си. Още не мразя, но се започва. Аз, от отбора на зрителите срещу лекарите. От отбора на знаещите.

Фрагмент:
Гълтай моето момче, щото в нас е хлябът и ножът – тъй рече дебелата сестра. И аз послушно поех от ръката й насъщния халоперидол. После отворих широко уста – да ме провери. Аз – пациентът – едно добро куче, което си взима редовно хапчетата. Така ни лекуваха всички. В името на диагнозата.

После разпит. След полагане на успешни разпити те освобождават. Лудите не могат да лъжат.
Поне моят не може. Не е глупав, но не може.

Той се мисли за месия. Смята, че кръвта му е прозрачна. Казва, че е изпратен от Бог на земята да проповядва сред хората. Представям ви първия безопасен месия.

Мога ли да им го сложа, като науча лудия да лъже на разпитите? Да еба лечебната им философия?

Моят лежеше по гръб и гледаше тавана. Беше на хапчета. Мирен и тих.
-Ти си месия, нали?
– Да, братко – каза той.
– Какво трябва да прави един месия?

Мълчеше.
– Да проповядва, нали така?

Мълчанието каза:
– Да.
-Трябва да излезеш от тук. Да идеш при хората. Да проповядваш – бях патетичен. Много. Едва се сдържах да не се хиля. Успях.

И мълчанието рече:
– Аз те знам. И ти си месия. Бог те изпраща.
И падна на колене. Пред мен.

– Не съм месия. Само съм пратен да ти помогна. Идвам с волята на Бога. Да ти помогна да излезеш навън. При хората.
– Добре. Нека още утре да избягаме.
– Не. Ще ни върнат обратно. Трябва да ни пуснат. Не трябва да казваш на лекарите, че си месия, като те питат. Те за това те държат тук, за да не проповядваш на хората.
– Но аз съм месия. Не ми ли вярваш?
– Да знам, че си месия. Но на докторите ще казваш, че не си.

И прочее глупости…

ДЕН 12
Дават ми сапун и самобръсначка. Най-сетне. Къпя се със студена вода. Друга няма. Ще свикна. Надирам се, докато смъквам брадата си. Артът иска жертви. Излизам и какво да видя. О, боже мой! Втора изненада. Чисто нова червена пижама на черни карета. Кефя се как ми стои правата като широки панталони долница с бомбетата на черните ми обувки.

Слагам си шинела. Сиво-зелен. Втален, като фашистки. С петно от драйфано на ревера. Подробности… Излизам. На разходка. От 4 до 5. Обикалям полянката. Седя на пейките.

ДЕН 13
Късна есен – слънчев ден. Топло е. Пуша в стаята. Моят спи. Ям ябълка и се опитвам да чета книга. Някаква книга. Сестрата идва. Отивам на разговор с шефката.

Чукам, влизам, сядам. Стандартните обръщения. Шефката е около 40 с пола. Гледам и краката – става за ебане. Говорим си. За мен, за проблемите ми, общи глупости. Играта е единият обяснява, а другият се прави на разбиращ. Малко говоря и повече кимам. Изборът да изглеждаш разбиращ.

След неформалните, полузавоaлирани тестове на семплата ми личност, си говорим. Пак общи приказки, но вече съм събеседник. Тя казва:
– Мозъкът е най голямата жлеза.
Аз кимам и си мисля: “Еба си простотията.”
Тя продължава:
– Защото отделя хормони.
Аз продължавам да си мисля: “Кому е нужно така лошо да наредиш егото си, че е жлеза.”

Гледам рафта с книгите й. Фройд, Фройд, Фройд. Още един Фройд. Кимвам към книгите и казвам:
– Тия ги имам.
– Харесваш ли Фройд?
– Не. Прост е.
Тя гледа учудена. Като всички. Щото знае, че не съм пациент. Не съм ли?
– Крайно е Аз-ът да се разглежда като следствие от сексуален нагон.

Тя мълчи. Aз продължавам:
– Една вечер прочетох “Психология на сексуалността.” Там имаше пасаж, в който се обясняваше защо малките деца задържат дефекацията си, като ги сложат на гърнето…

Прави физономия. Знам, че тя е чела това и продължавам:
– Обяснението на Фройд е, че при задържане на фекалиите се увеличава налягането в ректума. Това води до натиск през стената на междинницата на влагалището или простатата. Така, не акайки нарочно, децата си доставят сексуално удовлствие.

Усмихвам се:
– Децата са малки. Те забравят какво са започнали да правят. Картинката е: дете се заиграва на гърнето, докато ака. Всеки се мота, докато сере.

Усмивки и довиждане. Излизам от кабинета и. Тази става за ебане.

Фрагмент:
Сестрите са гениални. Слагаха гърне на моя. Под леглото. Да сере в него, като не може да стигне до кенефа. И той сереше. Аз пушех, псувах и проветрявах. Бяло метално очукано гърне. С похлупак. Като на тенджера. Супер ретро. От преди 20 години. Ау, майко.

ДЕН 14
– Каква ти е кръвта?
– Безцветна.
– Червена е.
– Не, безцветна е. Искаш ли да ти покажа?
– Не. Аз знам, че е безцветна, братко. Но като те питат лекарите, ще казваш, че е червена. Трябва да излезеш сред хората, за да проповядваш, нали месийо?
– Да, но кръвта ми е прозрачна.
– Да. Прозрачна е. Като те питат лекарите какво ще кажеш?
– Че е прозрачна.
– Не, ще кажеш, че червена.

ДЕН 15
Колумбе, открих алкохола. Чакам с нетърпение разходката. 4 часът е. Влизам в барчето до психиатрията и вкарвам 3-4 големи водки. После халоперидолът и няколко часа съм бяла и добра. Даже ми е приятно да наблюдавам лудите. После слушам радио и чета. После е урокът на моя.

ДЕН 18
– Каква е кръвта ти?
– Червена.
– Браво. Ти месия ли си?
– Да.
– Не си месия.
– Месия съм, братко.
– Да, да… Аз знам, че си месия. Като те питат лекарите дали си месия, ще казваш, че не си. Ясно?
– Да.
– Месия ли си?
– Да.
– Да, месия си, но на лекарите какво ще кажеш?
– Че не съм месия.
– Добре сега да повторим. Какъв цвят ти е кръвта?
Мълчание.
– Какъв цвят ти е кръвта?
– Розова.
– Грешен отговор. Какъв цвят ти е кръвта?
– Прозрачна.
– Да, а на лекарите ще кажеш че е?

Мълчание. Мълчанието се почеса и каза:
– Червена.
– Браво.

Мълчанието получи ябълка.
– Месия ли си?
– Да.
– Лекарите, като те питат месия ли си, какво ще кажеш?

Мълчанието яде ябълка и ме гледа умно с големите си цигански очи.
– Че не съм.

Обобщение на урока:
– Ако аз съм лекар и те питам какъв цвят ти е кръвта, какво ще кажеш?
– Червена.
– Месия ли си?
– Да.
– Ако съм лекар, месия ли си?
– Не.
– Браво.

Мълчанието се усмихва. Аз пуша.

ДЕН 21
Сутрин. Главна визитация. Два броя докторки и сестра. Първи съм аз. Утре ме изписват. Усмихвам се. Колкото трябва.

Идва ред на мангала. Наобикалят го. Интересно ми е…
– Как си, моето момче, днес?
– Добре.
– Браво. Я кажи сега каква ти е кръвта?
Моят е невъзмутим:
– Червена.

Всички сме в шок. Очаквах да се провали… Как се учи луд да лъже?
– Как червена, моето момче? Нали досега казваше че е прозрачна?
– Червена е – после ме цитира: “като на всеки нормален човек”.

Моят е железен.
– А защо досега ни казваше, че е прозрачна? Лъжеш ли?
Това сме го разигравали като ситуация с моя. Той цитира правилния отговор:
– “Бях много объркан. Въобразявал съм си глупости.”
– А гласове чуваш ли? Някой да ти говори?
Верният отговор е:
– “Не”
– Как не? Бог не ти ли говори? Нали си месия?

Как се учи луд да лъже? Лесно. Нужно е време и повторения. Празното бяло време, в което бяхме с моя. Еднакви. Всеки в своето. Бях му обещал да е месия – отвън. Не знам дали захапа. Малкият побъркан кафяв човек повтаряше каквото трябва и когато трябва. Не знам дали осъзнаваше. Или просто цитираше наизуст. Мен. Малките бели хора го гледаха с широко отворени очи.

И не-месията рече:
– “Аз не съм месия. Аз съм нормален човек.”

И те го питаха още. А той разказваше и бе усмихнат. И разбиращ. С благите си очи. Големи и кафеви. Какъвто може да е само месията, застанал пред дверите на тоя свят.

И се разтвориха дверите. Едната престилка се обърна към другата и каза:
– Виждаш ли, лечението помага. Ако се подобрява така, скоро ще го изпишем.

Как се чувствам ли? Аз – лечителят. Ползвах, подиграх се, отмъстих си. И ми е все тая. Даже не съм победител. Просто научих лудия да лъже.

ДЕН 22
Стълби. Спирам. Вървя напред. Пуша и не мисля. Просто вървя. Паркинг. Линейки.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

Умея да плувам като всички останали, само че имам по-добра памет от тях и не забравям, че някога не знаех да плувам. И тъй като не забравям това, сегашната ми способност да плувам никак не ми помага; и така, аз не мога да плувам.

ФРАНЦ КАФКА