Category Archives: Текст

Текстове

НОЩТА

Тихо се сипе Нощта
час подир час
светулки в мрака,
а горе луна.

Мека и лятна,
жена е Нощта
в малка черна рокля,
без гащи,

пие втора от чашата
и е винаги млада,
Нейно височество,
тази курва Нощта.

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

FONETIKA

на Н. Н.

фонетиката дава крилааа и висшизъм:

всяко умничко дете
първо на фонетика кълве
за да може то да знае
че чета завършва с Ъ
точно като въ гъзъ
тъй написаното века
нека също с Ъ да е човекЪ
а фонетиката кат е толко’ главна що е с А
не побира моята глава
но така е
без фонетика не може
без фонетика човекЪ се тревожи
и не знае де е И и де е Ъ
всичкото му става “въ гъзЪ”

МЕТАФОРИТЕ В ЖУРНАЛИСТИКАТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА КАТО МЕТАФОРА

(Езикова престижност и езикови манипулации. Стилно-езикови средства за митологизация и изглаждане на медиен имидж.)
* езикова пре-стижност – пре-стигнатост
* езикови манипулации – езиков ‘ръчен труд’

“Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане”благороден” просяк и да живее по-лесно от “неблагородните” просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците/…/

Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: “сахарчица”, “халвица”, “високоблагородия” и пр/…/

Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие/…/”
из “Длъжността на писателите и журналистите”
Хр. Ботев, в-к „Независимост”, IV, бр. 52, от  12 октомври 1874 г.

Статията на Ботев отпреди 150 г, когато той е на 26, казва всичко – и за/с метафорите в журналистиката, и за журналистиката като метафора на света ни. Но и сега, както във времето на Оскар Уайлд, ‘всички пишат, никой не чете’ (Ботев).

За да изгладите медийния си имидж, ходете пеш!
* метаморфози
1. Преминаване от една форма в друга чрез приемане на нов външен вид и функции. Метаморфоза на поповата лъжичка в жаба.
2. Прен. Пълна промяна, видоизменение.
(Тълковен речник на БЕ)

* Метафора в реториката (от гръцкото метафора, “пренасям”, или в реториката – „трансфер на смисъла на дума в друга дума“) е стилистично средство, сравняващо привидно несвързаните. Най-схематичното определение за метафора е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях. Най-простата форма е „[първо съществително]->[второ съществително]“, например „Светът е сцена“. (Wikipedia)
– Още в началното дефиниране на метафората в своята “Поетика” Аристотел разграничава ‘поетичната’ от ‘реторичната’ (използвана в публичното слово) функция на метафората, а в “Реторика” заявява, че ‘метафората има във висша степен и яснота, и приятност, и странност и не е възможно да я заемем от другиго’.
– Журналистиката използва почти всички видове метафори, като целта им е повече да въздействат, отколкото да информират: лексикални (политическата власт е ‘борба’, ‘спор’, ‘битка’, ‘самоубийство’), ориентационни (‘цените се вдигат’, ‘инфлацията расте’), онтологични (Избирателната система не е тояга, Труд, 21.06.08), хиперболи, оксиморони…

В началото на журналистиката са били първите таблоиди – в Рим табелите с програмата на Колизеума. Хляб и зрелища. С течение на времето метафорирало до ‘хляб на зрелищата’ – журналистика – както и да го въртиш, все е мръсна дума… Светът е сцена, озарена от прожекторите на медиите – филтър до филтър, реклама до пропаганда и акцент вместо фактите. “Така е” – би казал НИдялко. От материала ни било.

Метафората като форма на медийна защита или метафората като извинение, защото медиите се защитават с извинения и спам. Останалото е работа на времето, а както се досещате, в морето от нехомогенен медиен спам, нарича се още постмодерност, времето тече бързо и три дни е животът на всяко чудо и извинение. Но нека говорим за метафорите:

‘Пета жертва в мина Оранаво’ – заглавие в медия. Метафора. (жертва: 2. Който е пострадал от природно бедствие, насилие, злополука, пороци, клевети и под. Жертва на наводнението. Жертва на предразсъдъци. Жертва на алкохола. – ТР на БЕ). От нея се подразбира, че има пети загинал в мината. От срутване? Не, от инфаркт. Няма нужда от статистическо проучване, повечето хора са се вързали на първото. Така метафората не носи информация, но е ефектна и носи трафик. Хората харесват да автосугестират зрелища, това ги привлича. Метафората като мед, но не е. В случая е подвеждаща, рекламна и лъжа. Лъжа е защото очакванията не са изпълнени. Заглавието като информиращо очакване, трябва да бъде изпълнено от текста. Инфаркт в мина Ораново е непатетично и вярно. Не е метафора, съобщение е. Медиите трябва да си изберат по коя от двете концепции за реклама да изповядват съобщенията си – на екшън рекламите или на тия с изброяване.

Медиен Спам
Медиен Постмодернизъм
Медиен Дискурс

Затова моето заглавие е двойно отрицание – Не и Не, което не прави Да. Не на медиите, те са главата. Те произвеждат имиджови образи за пари и те са пари. Рибата се разваля откъм медиите/главата, с тях човек разбира кой е новия министър-председател и новият десятък. Това е все едно да идеш в циганската махала и да питаш кой е президентът, никой няма да ти каже, щото президентът не е стигнал дотам, не е излъчен по никоя медия.

Езикова престижност в медиите на бай Ганя няма. Има езикова подвижност на диалектните форми – ‘влезна’ и ‘излезна’, ‘ме’-кането прекоси границите и от софийско равно поле се премести на морето и то без варненци да са живели вкупом в Северозапада. Няма и как да я има тази пре-стигнатост (престижност), защото всичко е в ефира – без ценз, без селекция, дори без бате Бойко.

Езикова конспирация в българската журналистика? Не, това е продуктът на ‘момиченцата’ на Кьосев, които много обичат да пишат, но не могат. А не могат не само защото не са се научили да четат и пишат по български език, а защото в българската журналистика ресори нЕма. Всичко е един медиен пенкилер – чист постмодернизъм, цитат до цитат, повечето объркани и отрязани до степен трудно да ги свържеш. Така е – мъже журналисти почти няма, учители също. И точно както Чък Палнюк заявява в “Боен клуб”, че ‘ние сме поколение огледано от жени, в което мъжкият модел липсва’, така и нашето общество е феминизирано и не за добро, а (за) по-евтино. “Стани, стани юнак балкански!” И той стана и емигрира. Строим петилетката с каквото ни е останало.
Феноменът е, че излизат подготвени от университетите по журналистика, което във формален превод си е чисто ‘списване’ (журнал – спис-ание), а не могат. Отварям концептуална скоба (решение) на драмата (движението) – нека първо да завършат филология и после да специализират журналистика. Филологията е като спорта – учи на дисциплина, граматическа и логическа. Не е нужно да си учил за журналист, за да го можеш, както доказва Ботев.

Журналистика не се прави, за да те видят и да се поФалиш. Прави се като Ботев. Намираш пари, издаваш два броя, парите свършват, намираш нови, издаваш два броя.  Целта ли, целта е да си змей. Народен змей. Viva, Botev, compadres! Viva, но не оживя. Четете Коелю!

Медиите така и не се научиха да работят с пространството си дори в най-елементарните отношения с него, като например как да се поместиш в дисплея, що е то телетекст и къде трябва да тече и как да разделим екрана на две, така че да остане доволно неизползваемо пространство.

Медиите не се научиха да пишат заглавия, не се научиха да изписват участниците в медийния дискурс за закъснелите зрители – оправяйте се.

Точно така, както медиите не подбират кадрите си, така не подбират и темите си. Медиите са опошлено средство за масова дезинформация и драмата е, че това не е от конспирация, а от некадърност.

Ако ефирът е обществен, то медиите, които са поместени в него, трябва да са обществени и не по мястото на излъчването си – ефира, а по начина на случването си – служба на обществото. Служим на Отечеството с реклами и като правим анализи на най-често употребяваните кей-ъурди в сърчовете на гугъл не забравяме, че резултатите от ‘гугъл.бтв’ се различават от тези на ‘гугъл.нова’ по заглавието на турската сапунка. Единствено БНТ и БНР отговарят на понятието обществени медии и по мястото на случването си, и по начина.

Метафората в медиите всъщност е лъжа. Същината на занаятът медия е в съ-общаването, информирането на обществото и вече така информираното общество може да бъде до-о-богатено с метафори, за да стане още по-публицистика. За да се случи това, е нужно калфата (репортертерът) и майсторът (редакторът) да разбират отразяваната материя до степен да направят  анализ в реално време и да я излъчат по канала.

Прочетете само заглавията на репортажите в новините и вие тутакси ще се объркате. И кой кой е няма да разберете по картинките и криворазбрания и орязан текст, за да може туй нещо да влезе в блок от н-брой минути, без да забравяме рекламите. Информацията е сервирана като порцион в стол и се яде каквото има, ако не лягаш гладен. А сега, драги ми клиенте, купи от тези реклами, ще ги излъчваме доста, така че имаш свободно време за почивка от телевизия, или вестници, или радио, или сайтове.

Новините са умрели. Те не са истински. И  на входа, и на изхода на медията. Репортерът не е доразбрал, орязал е, сложил е обичаен за медията стил и го е подал на редактора, който е допоправил, след което е монтирано и излъчено в блок. Това е входът. На изхода имаме неразбрал клиент и рекламен спам. Дано пак дойде времето, когато новинарят на емисията ще се изправи пред клиента и ще му каже: “Днес новини няма.” Случвало се е. Знаете ли защо в събота и неделя има “селски” репортажи – по-така лежерно, битово и културка – защото са почивни дни, а трябва да има нещо в новините. Това не са новини, това е запълване или с други (нови) думи – спам.

Медиите някак си все забравят, че пласират модели ужасни. Тези модели на подражание влизат като прагов и подпрагов (сетивен) дразнител у всички клиенти, защото медията е като по братя Стругацки – и пространство, и облъчавател, зона на влияние. Човекът със сакото по телевизора е официоз и хартията с дребния шрифт също. Клиентът ги приема като такива, така се формира общественото му мнение и моделите на мислене/подражание.

Посейте кредитодаватели и вие тутакси ще получите кредитодължители. Рекламата и посланието, където вече няма само послание, а има предимно ‘рекламно послание’. Да се върнем на таблоида от римско време. Обещавали са зрелища и по подразбиране хляб и вино. Все пак постната култура не се смила лесно от масите. Заглавието, което не лъже. За-главието е ‘за главното’ на следващият текст, било то реч  писменна, аудио или визуална. Не трябва да допускаме възможност то да е неясно или лъжливо. Та как лъжливо ‘за главно’ би могло да опише кратко, ясно и есенциално, подканящо за четене следващото символ-образно представяне на отрязък реалност – пре-пре-даване. Няма и съмнение, заглавието трябва да е капитализирано, за да се откроява, главните букви задължават с краткост, а “краткостта е сестра на таланта” (Чехов).

Текстът (текст, хипертекст, видеоразказ, текст с картинки и хипертекс, подтекст, паратекст) под заглавието, презентацията, другото важно трябва да е написано с думи прости и ясни, както би казал постмодерният човек – ‘тагови’, за да се чете/гледа/смила бързо и лесно. “Целта е лекотата” (Дик Марчинко). Текстът е логична есенция от общия и частния поглед на рапортуващия/колективизиращия го към/до О-добрителя, суверена. А ако при първия логика няма? С радост можем да кажем, че ‘момиченцата’ на Кьосев успешно приключиха ‘вестоносците’ на Кафка, така че на ‘източния фронт – нищо ново’. Предполагам, че поради на липса на професионалисти, българската журналистика ще има съдбата на българския футбол – да стане аматьорска.

Но да се върнем на текста и оня първичен сблъсък между съобщението такова каквото се е случило и съобщаващият го, пре-пре-даващ. Всеки текст е ‘разказ’ (казано веднъж) и има неща, които не могат да не бъдат разказани. Не всеки е разказвач, не че са нужни шедьоври, но просто вникване в това, което пре-пре-даваме на публиката, плащаща медийния цирк. За да разбираш, трябва да наблюдаваш, но в алчността за разно-образие “Нема пари, действайте”. И ‘момиченцето’ действа, хваща юнашки парчета, съшива ги и завива в ‘одеялото/булото на Мая’ публиката. Стилово е като съобщение – преразказ с елементи на разсъждение и евентуално акцент. Основните проблеми в тази мила картинка:

1. Момиченцето не е разказвач.
2. Това е друг разказ.
За да опиша третия проблем (заглавието), ще използвам заглавие от 24 часа: “Кон се запали и умря!”.
Следва прогнозата за времето и рекламен блок.

Тези лоши преразкази са представата на клиента за света, такъв, какъвто се случва, за правилно и не-правилно. Макар и претупано, домашното на момиченцето трябва да се предаде в срок, за да запълни ония заветни 2 минути в емисията или колоните буквички под фотографията, под заглавието, под името на вестника – вика му се ‘първа’ страница – страницата на отличниците. Е, те тоя текст е вашата наша представа за света, а претупаното домашно е в ролята на информация. Респективно работодателят на момиченцето е средство за масова комуникация, а средството за унищожение на масовата комуникация е самото ‘момиченце’.

СЕМ – метафОрният (бутафорният?) орган. Целта на подобен орган е една – да следи за мръсни думи. Давам пресен пример с питането защо само за мръсни думи и защо метафорен. Наскоро се появи новата телевизия, наречена “АЛФА”. Да оставим евтината профашистка стилистика – в крайна сметка кафявото си е просто цвят, а Волен е болен, дори не е фашизъм. Това, за което трябваше да се самосезира СЕМ, беше, че телевизия на АТАКА слага за реклами по бордовете уголемени плакати от политическата кампания на АТАКА с допълнителна информация на кои канали в кабеларките излъчва АЛФАТА на Болен. Перманентна политкампания, честито на печелившите – продавачите на билбордове. СЕМ е невинен – в плаката мръсни думи няма.

В една от седмичните си беседи във в. Труд “Кратки размисли за вървежни щракалки” проф. Ст. Брезински говори за ‘неологизмите’ (нео-метафорите), които създава чалгаджийско- плеймейтската сфера в жълтите медии – ‘адреналинки’, ‘щракалки’, ‘миски’: “Изглежда, че тази специфична област от новия ни демократичен бит става плодовита основа за раждане на ефектни названия.
Само че как съставителите на бъдещи тълковни речници ще включат в тях (а и трябва да ги обясняват!) толкова ярки лексеми (думи, речникови съставки).

Сред такова множество читателят се шашва и се чуди певицата Риана дали е щракалка, или произхожда от остров Барбадос: “Снимки, на които лъсват грозни детайли от тялото на уж хубавата барбадоска”.

Да обобщим: информацията, снесена набързо от момиченцето, е сбъркана и контрол не дебне от никъде. Спасение няма! Освен да кажа и аз като Беров: “За Бога, братя, не гледайте!” Пропуснах медийния имидж – образ-представлението, фикция. Едва ли е и имиджово / образно да бъдеш в българска медия под каквато и да е форма, но е толкова по Бодрияр – Пелевин, перефразирам: Българската журналистика е океан от лайна, в който нешколуваният ум потъва като камък, а школуваният – като сабя дамаскиня.
“Но както и да е, а българската журналистика напредва/…/ Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!” (‘оптимистичният’ финал на Ботевата статия)

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

МАТЕМАТИКА НА КЕРВАННОТО КУЧЕ

Adham Shaikh – Carpet Breaker (Bluetech remix)

Както казваше циганинът, който ни предаваше по заместване в пети клас: “Ще научите математиката доброволно или доброзорно”. И ние я учехме точно така. После си замина, математиката – не. Истината е, че колкото повече математика знаеш, толкова повече “абе работиш и пееш” – “със песньи, със песньи, животът е лесен”. Пееш, досъщ като кучетата след кервана и е след додето керванът спре – математика. Математиката ти “дава крила” дотам, докъдето ти трябват, за да пееш, докато керванът спре. А той винаги спира, защото това не е “Спарта”, това е математика. “Така е”, както би казал Нидялко, умното куче по кокалите, (къ)дето е заравяло, ще познае пътя. Така е – математика и кокали.

Накрая картинката е винаги една и съща – спрял керван, наобиколен от пеещи кучета. Следва нов керван – де еволюция, де повторение, де майка, де… Но хайде, не така. Нека е другояче. С песен!

Напред! със Математиката-Слънце,
което във душите грей!
Напред! Керванът пада
там, дето куче пей.

А керванът си вървеше и нe чуваше песните на кучетата – беше глух. По рождение. Замисляше се понякога относно пантомимата на кучетата, но бързо му минаваше. В крайна сметка какво може да разбира керван от кучета. Керванът не разбираше и от математика, но тя се случваше на всеки керван, когато спреше – краяТ. Равно, точка, запетая, тире, минус керван в продължителност.

Какво да кажем за пустинята, през която керванът, математиката и пеещите кучета минаваха всеки път. Не я ли помните тази пустиня, същата – на малкия принц. Пустиня. Какво за нея? Равнина на действието, веднъж с глас, веднъж – без. Пустиня, през която само слепият може да стигне, ближейки камъни. Класическа пустиня, истинска, не от ония човешките. Пустинята на театъра на действието – глухият керван, пеещите кучета и математиката. Сляпа равна безкрайност – да пееш след кервани.

“Дърво и камък се пука от студ, а той пее ли, пее.” Всички са налице с изключение на пеещите кучета. Отново след керван. Нов и глух. И пак напред с науката е слънце. Напред, напред и все напред, а после нов керван и другото напред.

Какво да си пожелаем на изпроводяк? Жiви, здрави и успешен нов керван на пеещите кучета. Пустинята да е с нас! Последната дума не се чете.

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

АСФАЛТ ВАМ

на асфалта до колата
посред нощ си говорят
на паркинга
до магазина
за аспартам
с другите глупаци
и не са трима
без думи
без пълни
без нищо
седят орки
на асфалта
и чатят
след години?
след години
седят орки на асфалта
и не чатят
и коли няма
само магазин
за аспартам
асфалт и аспартам

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

ОЦЕЛИТЕЛ

ние сме други животни
саможиви
сами се избираме
само-жив
който е жив сам по себе си
който живее сам
който живее в себе си
самовраснал се жив
като само-ков
като самозаточване
себеожививителен и себеожививяващ се
автохилър
сам-ожив

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

КРАЙ НА ТЕКСТА

Busta Rhymes – Party Is Goin’ on Over Here

Ще ми вземат те всичко…

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не, че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това и ме бива
всъщност хващаме Поканата, опошляваме я до нивото на пациента и вместо да го освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
на вътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя и ще падне последната ви защита от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема като в игрите от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

***

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е, да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче, защото в него е всичко, твоята позиция, началото на случването на битката, провидяна от теб, такава, каквто ще е, то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен, със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е така се води битка
В Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече, предпочитам да го слушам

***
на зулус
ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите войни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където хемингуей греши
е това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както аллахът на онази стара циганка-туркиня, дето ме помаза на Гергьов ден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
Aз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не е
защото аз презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си, която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана “вожда ни” и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
както поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на иванчо

добре, че не сме магьосници, а дали е добре
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата за приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

бог е сопата която се смее

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

СПРЕТЕ ДА РАЖДАТЕ

Спрете да раждате. Твърде много  натежахме на майка си – Земята – и не издържа вече, а Отецът наш не ни признава за родни.

Спрете да раждате. Вече не мога да кажа: “Господи слез и си прибери вересиите”. Те не са негови, защото човек ни създаде, мъж и жена ни създаде – не седем милиарда. Наши са.

Спрете да раждате идеята за множенето – колкото повече деца, толкова повече учители и всичките “качествени”, и научно-технически “прогрес”, който бди над нас и ни храни. Чудесна утопия. И така до в конвейра за трикотаж, където всеки и всичко е трикотаж, защото няма време. Тик-так, тик-так.

Извод: “Количествените натрупвания водят до качествени изменения”, които могат да са регрес. Могат? Защо да бъдем лицемери – в случая ни са. Някой не ви е казал, че “бързата работа е срам за майстора”?

Спрете да раждате спокойно. Последният майстор умря заедно с последния самурай, както кралете и вестоносците на КафКа. И се чудя с какво зареждат бутиците. Бутиков трикотаж? Месо у градо вече няма. Няма въздух, място, няма сирене дори. Но има синоними. Къде са селяните? Да не би да са мигрирали в града, за да станат продавачки. Имам въпрос: от какво се издържат всички в тая държава? За света знам.

Спрете да раждате генно-модифицирана соя, защото за да може лелята да си купува нешоколад за 2 лева, вместо шоколад за 4, Амазония – 1/5 от сладката вода, огромна джунгла – един от “белите дробове на планетата” (въздух, дишане), изгаря в името на соята. И защото почвата на изгореното не е плодородна (все пак за джунгла е направена) се пали следващата. В името на незнайната леля и печеленето на хартия от стотинки. Остана ли някаква търговия в продаването на ненеща на неклиенти в немагазини.

Исусе, Исусе, излишна била е сцената с камшика и търговците, и храма –  затриха се сами, но хайде, повърти камшика. Не искаш. И Онзи не иска. Ни огън, ни жупел, ни капка спасение. Спрете да раждате.

А парите се зачудиха защо са толкова важни, като даже нямат покритие в злато, но си замълчаха, а един мармот до тях завиваше шоколад. “Милка”. Със символа на новия свят лилавата крава, дето не е крава. Ах, този прекрасен нов свят. Мирише ми на фейсбук и аспартам.

Спрете да раждате това, в което живеем. Ние, модерните хора – гимп маските с ципове на устата и очите. Винаги готови да се закопчаем. По-удобно е, отколкото да си завреш главата в пясъка, а и у градо няма. По-гладко е със сивия асфалт. Поне да бяха от бетон. Твърде здраво е, не е удобно. Нали?

Спрете да раждате удобство. Прескочили “какво”-то и “защо”-то от Галактическия стопаджия се вкопчваме директно в “къде”-то. Пропадаме? Разбира се. Точно като Артър Дент летим надолу. Можем ли да спрем да мислим за разбиването и да акцентираме върху бутилката зехтин. Можем. Моля, спрете да раждате.

Ние, хората, сме два вида. Едните ще оцелеем по изпитаната номадска класика с преселването. Разбягваме се бавно и неохотно от чумавото тлеене на всеки над 100-хиляден Содом и Гомор, последните хора. Като мравки. Ние, умните плъхове, напускаме кораба хаотично. Всеки се спасява. Назад към селото.

Спрете да раждате абсурдното обръщане на знака за общност. В масата загубихме обществото, а беше толкова малко – като едно голямо село. Мир на праха му. Reroll и наново. Можем да изчезнем или да се смалим в далечината – малка светла точка. Визуално е едно и също. Изберете си край.

Моля, спрете да раждате и дайте шанс на децата си.

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

СОЦ и АЛИЗЪМ

Аз не съм член или симпатизант на БСП, защото съм социалист и като такъв нямам къде да членувам, освен ако не си основа социалистическа партия. Сам. VENCEREMOS. Няма да победим.

Аз съм срещу богатите, защото достатъчно от тях държат огромен ресурс, който не могат да управляват правилно и така угнетяват останалите, нарушавайки обществения договор. Особенно в България.

Така правото ви на живот не е подсигурено от възможност за пари, защото ресурсът ни е неправилно разпределен между многото – нас и малкото – тях. Никой не получава толкова, за колкото работи и всички са съгласни. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ – ПРОДАВАТ ЛУНАТА, ДА ЕБА! Някой попита ли кой откупи Луната от човечеството, че започна да я продава? Не.

Така и с първата частна собственост. Някой някога ударил някого с бухалка в цъфналата ръж и казал на останалите:
– Това е мое.
Честита Първа Частна Собственост. Или доброволно са станали роби останалите на шефчето?

Така е, ще страдате в името на петата яхта на бай Хуй. Защото това е смисълът на животът ви. Имате друг? Не сте подписвали обществения договор? Не ви харесва? Вие, робите там долу по палубата – мирни, надрусани със страх и чужди “идеали”, сте безсловесни и следователно тихи. DECLINED. И ако едно време сте строили пирамиди, идолизирайки някакви неясни концепции за богове и защото фараонът трябва да почива в тонове луксозен мир от камък, сегa падате в името на нечий лукс, даже няма концепция и умрял. Силен = богат. “Пирамиди, Фараони…”

Така здравият дух в здравото тяло е сменен със “Забогатей или умри опитвайки!” Най-често второто. Нямате нужда от здрав дух и здраво тяло. Защо да надживявате пластмасата в и за която живеете?

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

For Bulgarians Only

Когато стана баро, ще си купя пикап – голяма американска кола. Ще го боядисам в розово и бяло. Ще натоваря пет мангала отзад да ми свирят на уше. О, тигре, тигре, имаш ли пари? Защото и аз съм като вас – момче от народа, момче спортистчe, момче с душа. А-а-а-а опа-ла.

О тигре, тигре, аз съм българче, обичам… И като всеки българин знам най-важния ред от Ботев. Той не казва, че свободата е на върха копието. “Тежко, тежко! Вино дайте!” А-а-а-а опа-ла.

О тигре, тигре, аз съм българче, “Одата на радостта” ви съм я ебал, защото не е чалга. Няма ли го кларинета в хубавото ми да се разплаче – не ми го хвали. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре, имаш ли пари? Имаш ли пари – западни коли. Или цената на мерцедеса – всеки я е платил, но не всеки кара. Е аз не искам. Аз искам пикап с мангали и бяла риза, за да ми е по-български. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре, имаш ли пари? Аз не съм мутра и баща ми не беше. Жалко, ставахме за такива. Усмихвам се. О тигре, тигре. Всички сме чалгари в тоя неравноделен танц, който путките наричат живот, а то е война. А-а-а-а опа-ла.

О, тигре, тигре… Там горе на пикапа ще сложа байряка, за да ми е бяло, зелено и червено. И курва ще го вее, на която е платено, за да е всичко точно. Край.

Със съдействието на Радо Попа и орк. Белите Шишарки

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

VOODOO PEOPLE

По Prodigy

Нощта пада над града. Събираме се. Бавно. Застанали в редица чакаме. Завързани ръце, завързани очи. Началото на състезанието.
– Старт.

И тръгваме към своето начало. За повечето ще е край.

Бягащи и слепи хора. Колона. Удар. Някой пада. Бягаме. Един ще бъде победител… или последен ще умре.

На улицата. Сблъскан с другите. Бягам. Засилвам се, пресичам. Някой изкрещява. Спирачки. Следи от труп. Някой ще се спре. Някой ще живее. Някой ще е счупен. Всички ще сме жалки. Успешно разиграни в поредния залог.

И пак сме на арената. Които оцеляхме. На всеки е заложено. И всеки е използван, докато умре.

Разсъмва се. В гората през дърветата. Бягам. Жив съм още… Финал. Умора. Нищо. Победителят се срутва на колене. И диша. Всичко е за ЧАНТА с пари.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

EXPOSURE

Ще умра в слънчев ден.
Навън пак всичко ще е хубаво.
Ще си отивам бавно,
както бавно съм дошъл.
Някой ще заплаче –
Аз.

Ще си представя бял чакъл и черно куче.
То ще ме води в последния ми път.
Ще смесим с песа босите си крачки.
И мълчаливи ще вървим.
Към светлото по белия чакъл.

Ще спра.
Ще седна.
Ще попуша.
Ще се усмихна.
Ще огледам моя хубав свят.
Последната ми дръпка и съм чао.
Кучето ще ме побутне и ще тръгнем.
Две черни точки далече в светлото,
угарка, бял чакъл.

Край.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

НАПРЕД

Ние, путките, населихме този свят с ходещи трупове, а беше прекрасен. И клекнахме да помълчим над себе си. Така творението се изтропа върху Създателя, а Той преглътна и си замълча. Дори не бе сърдит – отиде си. А ние го отказахме като цигарите – за здраве. Не знам защо мирише ми от “този нов прекрасен свят”.

Строим нагоре и нагоре, защото долу вече няма място. И блъскаме кутийките с хора. И всеки двама правят други, и колкото повече – толкова повече. Напред. Кутийка след кутийка като кошер. Но не е пълен с мед. Мирише ми на ако.

Клечим над себе си и трупаме – на купчина. И черното сме заменили с кафяво, а бяло вече няма. Напред. Ние всички сме строители на новия си свят. Прекрасен в ламаринено-кафяво. Кутийка до кутийка, дупка до дупка, хванати за ръцете, дружно серем. Щастливо вмирисани, щастливо надупени, щастливо монохромни. Да напълним всичко с прогрес.

Да дойде модата на чиповете. Прилежно наредени в колони и в редове сме. Едно кафяво воинство от путки, механизирани, положени в кутии с дупки. Готови за напред. Напред…

Сложете чип в новото си куче. Сложете чипове в главата си, в лайната си, в путките на своите жени – за да ги разпознавате. Сложете чип в хляба. И в майките си – и там сложете. В земята, във водата и дърветата. Навсякъде. Във всеки камък и във всяка твар. Във всяка мисъл. Да. Прономеровайте и прошнуровайте цялата вселена, за да е чист и подреден прекрасният ни нов свят. Вонящ на ако. Напред.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

BATTLEGROUND

От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.

Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.

И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.

Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЛУДНИЦА

Лампа. Маса. Пепелник с цигара. Спомням си.

ДЕН 1
Линейка. Вратите се отварят. Извеждат ме. Виждам в червено-черната гама. Почти черно-бяло, но някой е сменил бялото с червено. Така е след 60 парчета фенобарбитал. Бяла сграда. Квадратни прозорци. Опитвам се да ходя. Не мога. Помагат ми. Стъпала. Влизаме – Аз, доктор и сестра. Напред към манипулационната. Сестрата с маркуча за промивка е дебела. Огромният й бял гъз. Свръхестествен е. Уау! Ястието е сервирано: три купички активен въглен. Повръщам. Свикнал съм.

Нататък. В стаята. След кратък скандал докторката ме пита:
– Искаш ли да станеш като тоя?

Малък, кафяв човек лежи на леглото. Не е вързан. Надрусан е като мастия. Не мърда много – само гледа. Тече му от устата. Слюнка. На мръсната възглавница. Зле.

Пауза. Пoсле казвам:
– Не.

И си изпивам хапчетата.

Халоперидол. В безтегловност съм. Между горе и долу. Все едно медитираш. И не ме ебе. Само е зор да се ходи до кенефа. Повече се залита. Така няколко дни. После спира да хваща.

ДЕН СЛЕДВАЩ
Мазен следобед. Слънчево е. Лежа на кревата. Размазан от кеф и халоперидол. Ям ябълка и гледам към стената. На прозореца някой е нарисувал с пастел картина. Проста е. Слънцето я отразява на стената. Плаж, море и в небето чайки – два броя. И това през решетка, но тя не е част от картината. Тя е решетката на прозореца.

Няма значение. Спомням си от детството. Плаж, хора и море.

А слънцето ме напича като гущер на камък.

Другарят ми по стая е още на инжекции. Не знае къде се намира. Трудно се движи и ака в гърне под леглото. Когато може.

ДЕН 6
Храната е невероятна. В началото трудно се яде. После свикваш. Най-лесно е, като гледаш в някаква точка и мислиш за друго. Няма по-гадна манджа.

Обед в стола. Всеки яде, както може. Един от лудите седи с чинията си до кофата, където всеки изхвърля каквото не е изял. Изсипва чинията си вътре, после бърка в кофата, вади с ръка, слага в чинията и яде. После пак изсипва. Пак бърка, слага, яде и изсипва. Дояждам си. Отивам до кофата, казвам му: мърдай. Той мръдва. Изсипвам си смеските в общото. И излизам да пуша.

ДЕН 9
Запекът ми свърши. С това биологично и стреса. Около час срах фекаломи, които падаха като камъни в кенефа. Трудно, но облекчаващо.

После пуших.

ДЕН 10
Станах. И започнах да го душа. Качен отгоре му. После го ударих. В тиквата.
– Ако още веднъж се насереш в шибаното легло, ще те …
И разбрах, че пак ще се насере. Утре или вдруги ден. Той не можеше да стигне до кенефа. Беше винаги надрусан. Лечение.

Запалих цигара. Трябваше да му помагам да ходи до кенефа, за да не ака в кревата. На половин метър от мен. Шибания, насран мангал. Трябваше да съм му помощен персонал. Тъй по-малко надрусаният помагаше на по-… Лечение.

И започнах, ахах… да се лекувам. Помагах му да ходи да сере и пикае. А той ми беше благодарен. Много. Както казват психиатрите, “фиксира” се. Към мен. Тоя е мой.

ДЕН 11
Не ми е добре. Аз – жалък, подчинен и нормален – човечец. Лапам хапчета и чакам да ме пуснат. И гледам да се държа. Аз, лайна и халоперидол. Сера и пуша. И не мразя себе си. Още не мразя, но се започва. Аз, от отбора на зрителите срещу лекарите. От отбора на знаещите.

Фрагмент:
Гълтай моето момче, щото в нас е хлябът и ножът – тъй рече дебелата сестра. И аз послушно поех от ръката й насъщния халоперидол. После отворих широко уста – да ме провери. Аз – пациентът – едно добро куче, което си взима редовно хапчетата. Така ни лекуваха всички. В името на диагнозата.

После разпит. След полагане на успешни разпити те освобождават. Лудите не могат да лъжат.
Поне моят не може. Не е глупав, но не може.

Той се мисли за месия. Смята, че кръвта му е прозрачна. Казва, че е изпратен от Бог на земята да проповядва сред хората. Представям ви първия безопасен месия.

Мога ли да им го сложа, като науча лудия да лъже на разпитите? Да еба лечебната им философия?

Моят лежеше по гръб и гледаше тавана. Беше на хапчета. Мирен и тих.
-Ти си месия, нали?
– Да, братко – каза той.
– Какво трябва да прави един месия?

Мълчеше.
– Да проповядва, нали така?

Мълчанието каза:
– Да.
-Трябва да излезеш от тук. Да идеш при хората. Да проповядваш – бях патетичен. Много. Едва се сдържах да не се хиля. Успях.

И мълчанието рече:
– Аз те знам. И ти си месия. Бог те изпраща.
И падна на колене. Пред мен.

– Не съм месия. Само съм пратен да ти помогна. Идвам с волята на Бога. Да ти помогна да излезеш навън. При хората.
– Добре. Нека още утре да избягаме.
– Не. Ще ни върнат обратно. Трябва да ни пуснат. Не трябва да казваш на лекарите, че си месия, като те питат. Те за това те държат тук, за да не проповядваш на хората.
– Но аз съм месия. Не ми ли вярваш?
– Да знам, че си месия. Но на докторите ще казваш, че не си.

И прочее глупости…

ДЕН 12
Дават ми сапун и самобръсначка. Най-сетне. Къпя се със студена вода. Друга няма. Ще свикна. Надирам се, докато смъквам брадата си. Артът иска жертви. Излизам и какво да видя. О, боже мой! Втора изненада. Чисто нова червена пижама на черни карета. Кефя се как ми стои правата като широки панталони долница с бомбетата на черните ми обувки.

Слагам си шинела. Сиво-зелен. Втален, като фашистки. С петно от драйфано на ревера. Подробности… Излизам. На разходка. От 4 до 5. Обикалям полянката. Седя на пейките.

ДЕН 13
Късна есен – слънчев ден. Топло е. Пуша в стаята. Моят спи. Ям ябълка и се опитвам да чета книга. Някаква книга. Сестрата идва. Отивам на разговор с шефката.

Чукам, влизам, сядам. Стандартните обръщения. Шефката е около 40 с пола. Гледам и краката – става за ебане. Говорим си. За мен, за проблемите ми, общи глупости. Играта е единият обяснява, а другият се прави на разбиращ. Малко говоря и повече кимам. Изборът да изглеждаш разбиращ.

След неформалните, полузавоaлирани тестове на семплата ми личност, си говорим. Пак общи приказки, но вече съм събеседник. Тя казва:
– Мозъкът е най голямата жлеза.
Аз кимам и си мисля: “Еба си простотията.”
Тя продължава:
– Защото отделя хормони.
Аз продължавам да си мисля: “Кому е нужно така лошо да наредиш егото си, че е жлеза.”

Гледам рафта с книгите й. Фройд, Фройд, Фройд. Още един Фройд. Кимвам към книгите и казвам:
– Тия ги имам.
– Харесваш ли Фройд?
– Не. Прост е.
Тя гледа учудена. Като всички. Щото знае, че не съм пациент. Не съм ли?
– Крайно е Аз-ът да се разглежда като следствие от сексуален нагон.

Тя мълчи. Aз продължавам:
– Една вечер прочетох “Психология на сексуалността.” Там имаше пасаж, в който се обясняваше защо малките деца задържат дефекацията си, като ги сложат на гърнето…

Прави физономия. Знам, че тя е чела това и продължавам:
– Обяснението на Фройд е, че при задържане на фекалиите се увеличава налягането в ректума. Това води до натиск през стената на междинницата на влагалището или простатата. Така, не акайки нарочно, децата си доставят сексуално удовлствие.

Усмихвам се:
– Децата са малки. Те забравят какво са започнали да правят. Картинката е: дете се заиграва на гърнето, докато ака. Всеки се мота, докато сере.

Усмивки и довиждане. Излизам от кабинета и. Тази става за ебане.

Фрагмент:
Сестрите са гениални. Слагаха гърне на моя. Под леглото. Да сере в него, като не може да стигне до кенефа. И той сереше. Аз пушех, псувах и проветрявах. Бяло метално очукано гърне. С похлупак. Като на тенджера. Супер ретро. От преди 20 години. Ау, майко.

ДЕН 14
– Каква ти е кръвта?
– Безцветна.
– Червена е.
– Не, безцветна е. Искаш ли да ти покажа?
– Не. Аз знам, че е безцветна, братко. Но като те питат лекарите, ще казваш, че е червена. Трябва да излезеш сред хората, за да проповядваш, нали месийо?
– Да, но кръвта ми е прозрачна.
– Да. Прозрачна е. Като те питат лекарите какво ще кажеш?
– Че е прозрачна.
– Не, ще кажеш, че червена.

ДЕН 15
Колумбе, открих алкохола. Чакам с нетърпение разходката. 4 часът е. Влизам в барчето до психиатрията и вкарвам 3-4 големи водки. После халоперидолът и няколко часа съм бяла и добра. Даже ми е приятно да наблюдавам лудите. После слушам радио и чета. После е урокът на моя.

ДЕН 18
– Каква е кръвта ти?
– Червена.
– Браво. Ти месия ли си?
– Да.
– Не си месия.
– Месия съм, братко.
– Да, да… Аз знам, че си месия. Като те питат лекарите дали си месия, ще казваш, че не си. Ясно?
– Да.
– Месия ли си?
– Да.
– Да, месия си, но на лекарите какво ще кажеш?
– Че не съм месия.
– Добре сега да повторим. Какъв цвят ти е кръвта?
Мълчание.
– Какъв цвят ти е кръвта?
– Розова.
– Грешен отговор. Какъв цвят ти е кръвта?
– Прозрачна.
– Да, а на лекарите ще кажеш че е?

Мълчание. Мълчанието се почеса и каза:
– Червена.
– Браво.

Мълчанието получи ябълка.
– Месия ли си?
– Да.
– Лекарите, като те питат месия ли си, какво ще кажеш?

Мълчанието яде ябълка и ме гледа умно с големите си цигански очи.
– Че не съм.

Обобщение на урока:
– Ако аз съм лекар и те питам какъв цвят ти е кръвта, какво ще кажеш?
– Червена.
– Месия ли си?
– Да.
– Ако съм лекар, месия ли си?
– Не.
– Браво.

Мълчанието се усмихва. Аз пуша.

ДЕН 21
Сутрин. Главна визитация. Два броя докторки и сестра. Първи съм аз. Утре ме изписват. Усмихвам се. Колкото трябва.

Идва ред на мангала. Наобикалят го. Интересно ми е…
– Как си, моето момче, днес?
– Добре.
– Браво. Я кажи сега каква ти е кръвта?
Моят е невъзмутим:
– Червена.

Всички сме в шок. Очаквах да се провали… Как се учи луд да лъже?
– Как червена, моето момче? Нали досега казваше че е прозрачна?
– Червена е – после ме цитира: “като на всеки нормален човек”.

Моят е железен.
– А защо досега ни казваше, че е прозрачна? Лъжеш ли?
Това сме го разигравали като ситуация с моя. Той цитира правилния отговор:
– “Бях много объркан. Въобразявал съм си глупости.”
– А гласове чуваш ли? Някой да ти говори?
Верният отговор е:
– “Не”
– Как не? Бог не ти ли говори? Нали си месия?

Как се учи луд да лъже? Лесно. Нужно е време и повторения. Празното бяло време, в което бяхме с моя. Еднакви. Всеки в своето. Бях му обещал да е месия – отвън. Не знам дали захапа. Малкият побъркан кафяв човек повтаряше каквото трябва и когато трябва. Не знам дали осъзнаваше. Или просто цитираше наизуст. Мен. Малките бели хора го гледаха с широко отворени очи.

И не-месията рече:
– “Аз не съм месия. Аз съм нормален човек.”

И те го питаха още. А той разказваше и бе усмихнат. И разбиращ. С благите си очи. Големи и кафеви. Какъвто може да е само месията, застанал пред дверите на тоя свят.

И се разтвориха дверите. Едната престилка се обърна към другата и каза:
– Виждаш ли, лечението помага. Ако се подобрява така, скоро ще го изпишем.

Как се чувствам ли? Аз – лечителят. Ползвах, подиграх се, отмъстих си. И ми е все тая. Даже не съм победител. Просто научих лудия да лъже.

ДЕН 22
Стълби. Спирам. Вървя напред. Пуша и не мисля. Просто вървя. Паркинг. Линейки.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ТИ ПЛУВАШ

Господа моряки и другая плавающая сволочь…

Всичко ще свърши. Даже и онзи бряг, до който няма да доплуваш… Гълташ и потъваш. Изскачаш над трупа си и гребеш с лопатите-ръце. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Дишаш въздух и вода. По равнo дишаш и изплюваш. Пак вдишваш, изплюваш. И гребеш. Тук ще умреш. Знаеш и гребеш. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Сега разбираш “тежи ли твоят задник”. Tежи. Kъм твоето надолу.

Плуваш. Бог не е тук. Той не е воден. И ти не си. Сам с водата и дълбокото, в което скоро ще… Приел си, че няма да доплуваш до онзи бряг към който плуваш. И плуваш към напред. Все едно е напред или надолу. Гребеш с лопатите-ръце.

А Бог дори не ти рече да умреш.
Плувай.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЧЕРНОЗЕМ

на мъртвите

Сутрин е. Кафе, цигара. Черно и гъсто. Пуша – дима се разбива в лъчи от процедена светлина. И придобива своите парчета от формалност. За кратко.

Сутрин е. Кафе, цигара.Сетих се за своите умрели…За всичките умрели по тая прокълната от нас Земя. Ние, живите нахранихме ли я достатъчно с умрели? С нашите умрели. Тя не е гладна, но ги поема, защото друг умрелите си нямат.

Сутрин е. Кафе, цигара.Стискам коравите си зъби. Гърлото ми ражда тишина. Ще нахраня своята Земя с моите умрели. И знаци ще им сложа вътре в себе си, за да си спомням. Ще бъда сам когато дойде ред със себе си да Я нахраня. Бял и уморен, нетленен като дима на моята цигара.

Сутрин е. Кафе, цигара. Отварям. И светлината изсипва се върху ми. Шаман съм и танцувам със своите умрели. Не е последният ми танц. Шамани вътре в себе си, вървим по Нея, гледаме нагоре и я храним с тела.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

НАРЕЧЕНО

Парчета време събрано в парчета мисли… Надеждата ми е успешно разчленена на малки персонални постижения. Наричам ги живот. Агресията си наричам сила…

Черното е все по – черно, бялото по – бяло… Некръстен ще умра, защото нямам вяра… Имам си контраст… В очите си не виждам празно, а само път и той не е към другите… Другите наричам ничия земя. Нечистите нарекъл съм успели…

Не се смирявам – просто падам духом… Признавам си – остава ли ми друго…

Остава ми… По две минути щастие на всеки сполучлив етюд… Това наричам Justify my love.

Странно е, че бели сме, а в същността си сме кафеви. Направени от купчини … лайна, а трябвало е да сме проста мокра пръст… Пръстта не мога да наричам – все пак е земя…

Себе си наричам своя най – добър приятел, защото не мога да си кажа: Doon`t… Don`t you come back to me…

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

HEADHUNTER

I

Всичко започва просто. Просто като нож.

Прост, ловджийски нож с дръжка от кост на животно. Най-добре е ако сам си го правил. Но е рядкост. Бос, по риза срещу първото животно. Сами сте. Еднакво слаби. Еднакво зли. Еднакво победими. В снега. То скача. Отстъпваш, защото си човек.Извадил ножа,засилваш се от своето назад и удряш. И не уцелваш. И удряш пак в плътта. През болката си вече удряш, но то не пада. След удари разбираш, че вече е умряло. В локвата с кръвта, надвесен като жрец над него. Удряш пак. Така принасяш го на бога в Теб.

Научил си се да убиваш.

Изправяш се и търсиш следващото си животно. Намираш го. Седиш, почиваш. Избърсваш ножа. С вестник. И скачаш, и убиваш, и ядеш от плътта му с духа си. В локвата с кръвта парчета сняг (ебах ти мартеничката). Обелваш кожата му с ножа и се обличаш в него.

Научил си се да дереш.

Вървиш в неговата кожа и търсиш пушка.

II

Долу в локвата. Ще лежиш. И ще се изправиш. Кален. Ще се огледаш. И няма да си сам. Зад теб ще бъдат своите. Толкова зад теб, че ще е без значение.
И ще речеш:
-Господи помилуй.
И Той няма да ти прости.

Ще застреляш жертвата си в гръб. От тук на сетне цената на живота си ще отбелязваш с умрели. Мъртвите не значат в този свят. Само живите. Те ще се движат. Те ще убиват. И ти ще знаеш това. Ще ги застрелваш, а после ще ги одираш с ножа, приел проклятието да си ловец.

Той клекна до тялото на мъртвия. Одра му скалпа. Изправи се и тръгна. Напред през локвите. Към следващото тяло.

На колана му висяха души на умрели. И нямаше безумие в свикналия поглед.Всичко беше свел до разстояния.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski