Category Archives: Текст

Текстове

BATTLEGROUND

От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред. Всеки хванал е, каквото може. Нож, брадва, пушка и седло. Търча към битката. Не сме умрели, не сме и живи, не сме проекции, не сме. Крадци, войници, магьосници, попове. Гиганти и джуджета. Хора и нехора. Купчина от нетела. Напред и с бъдещето зад гърба си. Наречено е гробище.

Заклинанието не работи – някой пада. Just another frag. Всички бягат. Има страх – няма страх. Избирам си последния в колоната и той е труп, и всяка чужда смърт отсрочва моя край. Някой идва да ме вземе.

И сам воинът е сам. Засилен към смъртта си пак посечен падам. Гробище любимо, как хубаво си ти. Събираме се всичките умрели. О, миг, поспри. Не спря. От гробището пак излизаме засилени и бягаме напред към следващата битка.

Със съдействието на Blizzard и Supermode – Tell Me Why

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЛУДНИЦА

Лампа. Маса. Пепелник с цигара. Спомням си.

ДЕН 1
Линейка. Вратите се отварят. Извеждат ме. Виждам в червено-черната гама. Почти черно-бяло, но някой е сменил бялото с червено. Така е след 60 парчета фенобарбитал. Бяла сграда. Квадратни прозорци. Опитвам се да ходя. Не мога. Помагат ми. Стъпала. Влизаме – Аз, доктор и сестра. Напред към манипулационната. Сестрата с маркуча за промивка е дебела. Огромният й бял гъз. Свръхестествен е. Уау! Ястието е сервирано: три купички активен въглен. Повръщам. Свикнал съм.

Нататък. В стаята. След кратък скандал докторката ме пита:
– Искаш ли да станеш като тоя?

Малък, кафяв човек лежи на леглото. Не е вързан. Надрусан е като мастия. Не мърда много – само гледа. Тече му от устата. Слюнка. На мръсната възглавница. Зле.

Пауза. Пoсле казвам:
– Не.

И си изпивам хапчетата.

Халоперидол. В безтегловност съм. Между горе и долу. Все едно медитираш. И не ме ебе. Само е зор да се ходи до кенефа. Повече се залита. Така няколко дни. После спира да хваща.

ДЕН СЛЕДВАЩ
Мазен следобед. Слънчево е. Лежа на кревата. Размазан от кеф и халоперидол. Ям ябълка и гледам към стената. На прозореца някой е нарисувал с пастел картина. Проста е. Слънцето я отразява на стената. Плаж, море и в небето чайки – два броя. И това през решетка, но тя не е част от картината. Тя е решетката на прозореца.

Няма значение. Спомням си от детството. Плаж, хора и море.

А слънцето ме напича като гущер на камък.

Другарят ми по стая е още на инжекции. Не знае къде се намира. Трудно се движи и ака в гърне под леглото. Когато може.

ДЕН 6
Храната е невероятна. В началото трудно се яде. После свикваш. Най-лесно е, като гледаш в някаква точка и мислиш за друго. Няма по-гадна манджа.

Обед в стола. Всеки яде, както може. Един от лудите седи с чинията си до кофата, където всеки изхвърля каквото не е изял. Изсипва чинията си вътре, после бърка в кофата, вади с ръка, слага в чинията и яде. После пак изсипва. Пак бърка, слага, яде и изсипва. Дояждам си. Отивам до кофата, казвам му: мърдай. Той мръдва. Изсипвам си смеските в общото. И излизам да пуша.

ДЕН 9
Запекът ми свърши. С това биологично и стреса. Около час срах фекаломи, които падаха като камъни в кенефа. Трудно, но облекчаващо.

После пуших.

ДЕН 10
Станах. И започнах да го душа. Качен отгоре му. После го ударих. В тиквата.
– Ако още веднъж се насереш в шибаното легло, ще те …
И разбрах, че пак ще се насере. Утре или вдруги ден. Той не можеше да стигне до кенефа. Беше винаги надрусан. Лечение.

Запалих цигара. Трябваше да му помагам да ходи до кенефа, за да не ака в кревата. На половин метър от мен. Шибания, насран мангал. Трябваше да съм му помощен персонал. Тъй по-малко надрусаният помагаше на по-… Лечение.

И започнах, ахах… да се лекувам. Помагах му да ходи да сере и пикае. А той ми беше благодарен. Много. Както казват психиатрите, “фиксира” се. Към мен. Тоя е мой.

ДЕН 11
Не ми е добре. Аз – жалък, подчинен и нормален – човечец. Лапам хапчета и чакам да ме пуснат. И гледам да се държа. Аз, лайна и халоперидол. Сера и пуша. И не мразя себе си. Още не мразя, но се започва. Аз, от отбора на зрителите срещу лекарите. От отбора на знаещите.

Фрагмент:
Гълтай моето момче, щото в нас е хлябът и ножът – тъй рече дебелата сестра. И аз послушно поех от ръката й насъщния халоперидол. После отворих широко уста – да ме провери. Аз – пациентът – едно добро куче, което си взима редовно хапчетата. Така ни лекуваха всички. В името на диагнозата.

После разпит. След полагане на успешни разпити те освобождават. Лудите не могат да лъжат.
Поне моят не може. Не е глупав, но не може.

Той се мисли за месия. Смята, че кръвта му е прозрачна. Казва, че е изпратен от Бог на земята да проповядва сред хората. Представям ви първия безопасен месия.

Мога ли да им го сложа, като науча лудия да лъже на разпитите? Да еба лечебната им философия?

Моят лежеше по гръб и гледаше тавана. Беше на хапчета. Мирен и тих.
-Ти си месия, нали?
– Да, братко – каза той.
– Какво трябва да прави един месия?

Мълчеше.
– Да проповядва, нали така?

Мълчанието каза:
– Да.
-Трябва да излезеш от тук. Да идеш при хората. Да проповядваш – бях патетичен. Много. Едва се сдържах да не се хиля. Успях.

И мълчанието рече:
– Аз те знам. И ти си месия. Бог те изпраща.
И падна на колене. Пред мен.

– Не съм месия. Само съм пратен да ти помогна. Идвам с волята на Бога. Да ти помогна да излезеш навън. При хората.
– Добре. Нека още утре да избягаме.
– Не. Ще ни върнат обратно. Трябва да ни пуснат. Не трябва да казваш на лекарите, че си месия, като те питат. Те за това те държат тук, за да не проповядваш на хората.
– Но аз съм месия. Не ми ли вярваш?
– Да знам, че си месия. Но на докторите ще казваш, че не си.

И прочее глупости…

ДЕН 12
Дават ми сапун и самобръсначка. Най-сетне. Къпя се със студена вода. Друга няма. Ще свикна. Надирам се, докато смъквам брадата си. Артът иска жертви. Излизам и какво да видя. О, боже мой! Втора изненада. Чисто нова червена пижама на черни карета. Кефя се как ми стои правата като широки панталони долница с бомбетата на черните ми обувки.

Слагам си шинела. Сиво-зелен. Втален, като фашистки. С петно от драйфано на ревера. Подробности… Излизам. На разходка. От 4 до 5. Обикалям полянката. Седя на пейките.

ДЕН 13
Късна есен – слънчев ден. Топло е. Пуша в стаята. Моят спи. Ям ябълка и се опитвам да чета книга. Някаква книга. Сестрата идва. Отивам на разговор с шефката.

Чукам, влизам, сядам. Стандартните обръщения. Шефката е около 40 с пола. Гледам и краката – става за ебане. Говорим си. За мен, за проблемите ми, общи глупости. Играта е единият обяснява, а другият се прави на разбиращ. Малко говоря и повече кимам. Изборът да изглеждаш разбиращ.

След неформалните, полузавоaлирани тестове на семплата ми личност, си говорим. Пак общи приказки, но вече съм събеседник. Тя казва:
– Мозъкът е най голямата жлеза.
Аз кимам и си мисля: “Еба си простотията.”
Тя продължава:
– Защото отделя хормони.
Аз продължавам да си мисля: “Кому е нужно така лошо да наредиш егото си, че е жлеза.”

Гледам рафта с книгите й. Фройд, Фройд, Фройд. Още един Фройд. Кимвам към книгите и казвам:
– Тия ги имам.
– Харесваш ли Фройд?
– Не. Прост е.
Тя гледа учудена. Като всички. Щото знае, че не съм пациент. Не съм ли?
– Крайно е Аз-ът да се разглежда като следствие от сексуален нагон.

Тя мълчи. Aз продължавам:
– Една вечер прочетох “Психология на сексуалността.” Там имаше пасаж, в който се обясняваше защо малките деца задържат дефекацията си, като ги сложат на гърнето…

Прави физономия. Знам, че тя е чела това и продължавам:
– Обяснението на Фройд е, че при задържане на фекалиите се увеличава налягането в ректума. Това води до натиск през стената на междинницата на влагалището или простатата. Така, не акайки нарочно, децата си доставят сексуално удовлствие.

Усмихвам се:
– Децата са малки. Те забравят какво са започнали да правят. Картинката е: дете се заиграва на гърнето, докато ака. Всеки се мота, докато сере.

Усмивки и довиждане. Излизам от кабинета и. Тази става за ебане.

Фрагмент:
Сестрите са гениални. Слагаха гърне на моя. Под леглото. Да сере в него, като не може да стигне до кенефа. И той сереше. Аз пушех, псувах и проветрявах. Бяло метално очукано гърне. С похлупак. Като на тенджера. Супер ретро. От преди 20 години. Ау, майко.

ДЕН 14
– Каква ти е кръвта?
– Безцветна.
– Червена е.
– Не, безцветна е. Искаш ли да ти покажа?
– Не. Аз знам, че е безцветна, братко. Но като те питат лекарите, ще казваш, че е червена. Трябва да излезеш сред хората, за да проповядваш, нали месийо?
– Да, но кръвта ми е прозрачна.
– Да. Прозрачна е. Като те питат лекарите какво ще кажеш?
– Че е прозрачна.
– Не, ще кажеш, че червена.

ДЕН 15
Колумбе, открих алкохола. Чакам с нетърпение разходката. 4 часът е. Влизам в барчето до психиатрията и вкарвам 3-4 големи водки. После халоперидолът и няколко часа съм бяла и добра. Даже ми е приятно да наблюдавам лудите. После слушам радио и чета. После е урокът на моя.

ДЕН 18
– Каква е кръвта ти?
– Червена.
– Браво. Ти месия ли си?
– Да.
– Не си месия.
– Месия съм, братко.
– Да, да… Аз знам, че си месия. Като те питат лекарите дали си месия, ще казваш, че не си. Ясно?
– Да.
– Месия ли си?
– Да.
– Да, месия си, но на лекарите какво ще кажеш?
– Че не съм месия.
– Добре сега да повторим. Какъв цвят ти е кръвта?
Мълчание.
– Какъв цвят ти е кръвта?
– Розова.
– Грешен отговор. Какъв цвят ти е кръвта?
– Прозрачна.
– Да, а на лекарите ще кажеш че е?

Мълчание. Мълчанието се почеса и каза:
– Червена.
– Браво.

Мълчанието получи ябълка.
– Месия ли си?
– Да.
– Лекарите, като те питат месия ли си, какво ще кажеш?

Мълчанието яде ябълка и ме гледа умно с големите си цигански очи.
– Че не съм.

Обобщение на урока:
– Ако аз съм лекар и те питам какъв цвят ти е кръвта, какво ще кажеш?
– Червена.
– Месия ли си?
– Да.
– Ако съм лекар, месия ли си?
– Не.
– Браво.

Мълчанието се усмихва. Аз пуша.

ДЕН 21
Сутрин. Главна визитация. Два броя докторки и сестра. Първи съм аз. Утре ме изписват. Усмихвам се. Колкото трябва.

Идва ред на мангала. Наобикалят го. Интересно ми е…
– Как си, моето момче, днес?
– Добре.
– Браво. Я кажи сега каква ти е кръвта?
Моят е невъзмутим:
– Червена.

Всички сме в шок. Очаквах да се провали… Как се учи луд да лъже?
– Как червена, моето момче? Нали досега казваше че е прозрачна?
– Червена е – после ме цитира: “като на всеки нормален човек”.

Моят е железен.
– А защо досега ни казваше, че е прозрачна? Лъжеш ли?
Това сме го разигравали като ситуация с моя. Той цитира правилния отговор:
– “Бях много объркан. Въобразявал съм си глупости.”
– А гласове чуваш ли? Някой да ти говори?
Верният отговор е:
– “Не”
– Как не? Бог не ти ли говори? Нали си месия?

Как се учи луд да лъже? Лесно. Нужно е време и повторения. Празното бяло време, в което бяхме с моя. Еднакви. Всеки в своето. Бях му обещал да е месия – отвън. Не знам дали захапа. Малкият побъркан кафяв човек повтаряше каквото трябва и когато трябва. Не знам дали осъзнаваше. Или просто цитираше наизуст. Мен. Малките бели хора го гледаха с широко отворени очи.

И не-месията рече:
– “Аз не съм месия. Аз съм нормален човек.”

И те го питаха още. А той разказваше и бе усмихнат. И разбиращ. С благите си очи. Големи и кафеви. Какъвто може да е само месията, застанал пред дверите на тоя свят.

И се разтвориха дверите. Едната престилка се обърна към другата и каза:
– Виждаш ли, лечението помага. Ако се подобрява така, скоро ще го изпишем.

Как се чувствам ли? Аз – лечителят. Ползвах, подиграх се, отмъстих си. И ми е все тая. Даже не съм победител. Просто научих лудия да лъже.

ДЕН 22
Стълби. Спирам. Вървя напред. Пуша и не мисля. Просто вървя. Паркинг. Линейки.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ТИ ПЛУВАШ

Господа моряки и другая плавающая сволочь…

Всичко ще свърши. Даже и онзи бряг, до който няма да доплуваш… Гълташ и потъваш. Изскачаш над трупа си и гребеш с лопатите-ръце. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Дишаш въздух и вода. По равнo дишаш и изплюваш. Пак вдишваш, изплюваш. И гребеш. Тук ще умреш. Знаеш и гребеш. Напред към онзи бряг, до който няма да доплуваш. Сега разбираш “тежи ли твоят задник”. Tежи. Kъм твоето надолу.

Плуваш. Бог не е тук. Той не е воден. И ти не си. Сам с водата и дълбокото, в което скоро ще… Приел си, че няма да доплуваш до онзи бряг към който плуваш. И плуваш към напред. Все едно е напред или надолу. Гребеш с лопатите-ръце.

А Бог дори не ти рече да умреш.
Плувай.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

ЧЕРНОЗЕМ

на мъртвите

Сутрин е. Кафе, цигара. Черно и гъсто. Пуша – дима се разбива в лъчи от процедена светлина. И придобива своите парчета от формалност. За кратко.

Сутрин е. Кафе, цигара.Сетих се за своите умрели…За всичките умрели по тая прокълната от нас Земя. Ние, живите нахранихме ли я достатъчно с умрели? С нашите умрели. Тя не е гладна, но ги поема, защото друг умрелите си нямат.

Сутрин е. Кафе, цигара.Стискам коравите си зъби. Гърлото ми ражда тишина. Ще нахраня своята Земя с моите умрели. И знаци ще им сложа вътре в себе си, за да си спомням. Ще бъда сам когато дойде ред със себе си да Я нахраня. Бял и уморен, нетленен като дима на моята цигара.

Сутрин е. Кафе, цигара. Отварям. И светлината изсипва се върху ми. Шаман съм и танцувам със своите умрели. Не е последният ми танц. Шамани вътре в себе си, вървим по Нея, гледаме нагоре и я храним с тела.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

НАРЕЧЕНО

Парчета време събрано в парчета мисли… Надеждата ми е успешно разчленена на малки персонални постижения. Наричам ги живот. Агресията си наричам сила…

Черното е все по – черно, бялото по – бяло… Некръстен ще умра, защото нямам вяра… Имам си контраст… В очите си не виждам празно, а само път и той не е към другите… Другите наричам ничия земя. Нечистите нарекъл съм успели…

Не се смирявам – просто падам духом… Признавам си – остава ли ми друго…

Остава ми… По две минути щастие на всеки сполучлив етюд… Това наричам Justify my love.

Странно е, че бели сме, а в същността си сме кафеви. Направени от купчини … лайна, а трябвало е да сме проста мокра пръст… Пръстта не мога да наричам – все пак е земя…

Себе си наричам своя най – добър приятел, защото не мога да си кажа: Doon`t… Don`t you come back to me…

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski

HEADHUNTER

I

Всичко започва просто. Просто като нож.

Прост, ловджийски нож с дръжка от кост на животно. Най-добре е ако сам си го правил. Но е рядкост. Бос, по риза срещу първото животно. Сами сте. Еднакво слаби. Еднакво зли. Еднакво победими. В снега. То скача. Отстъпваш, защото си човек.Извадил ножа,засилваш се от своето назад и удряш. И не уцелваш. И удряш пак в плътта. През болката си вече удряш, но то не пада. След удари разбираш, че вече е умряло. В локвата с кръвта, надвесен като жрец над него. Удряш пак. Така принасяш го на бога в Теб.

Научил си се да убиваш.

Изправяш се и търсиш следващото си животно. Намираш го. Седиш, почиваш. Избърсваш ножа. С вестник. И скачаш, и убиваш, и ядеш от плътта му с духа си. В локвата с кръвта парчета сняг (ебах ти мартеничката). Обелваш кожата му с ножа и се обличаш в него.

Научил си се да дереш.

Вървиш в неговата кожа и търсиш пушка.

II

Долу в локвата. Ще лежиш. И ще се изправиш. Кален. Ще се огледаш. И няма да си сам. Зад теб ще бъдат своите. Толкова зад теб, че ще е без значение.
И ще речеш:
-Господи помилуй.
И Той няма да ти прости.

Ще застреляш жертвата си в гръб. От тук на сетне цената на живота си ще отбелязваш с умрели. Мъртвите не значат в този свят. Само живите. Те ще се движат. Те ще убиват. И ти ще знаеш това. Ще ги застрелваш, а после ще ги одираш с ножа, приел проклятието да си ловец.

Той клекна до тялото на мъртвия. Одра му скалпа. Изправи се и тръгна. Напред през локвите. Към следващото тяло.

На колана му висяха души на умрели. И нямаше безумие в свикналия поглед.Всичко беше свел до разстояния.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski