Category Archives: Статии

МЕТАФОРИТЕ В ЖУРНАЛИСТИКАТА И ЖУРНАЛИСТИКАТА КАТО МЕТАФОРА

(Езикова престижност и езикови манипулации. Стилно-езикови средства за митологизация и изглаждане на медиен имидж.)
* езикова пре-стижност – пре-стигнатост
* езикови манипулации – езиков ‘ръчен труд’

“Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане”благороден” просяк и да живее по-лесно от “неблагородните” просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците/…/

Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: “сахарчица”, “халвица”, “високоблагородия” и пр/…/

Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие/…/”
из “Длъжността на писателите и журналистите”
Хр. Ботев, в-к „Независимост”, IV, бр. 52, от  12 октомври 1874 г.

Статията на Ботев отпреди 150 г, когато той е на 26, казва всичко – и за/с метафорите в журналистиката, и за журналистиката като метафора на света ни. Но и сега, както във времето на Оскар Уайлд, ‘всички пишат, никой не чете’ (Ботев).

За да изгладите медийния си имидж, ходете пеш!
* метаморфози
1. Преминаване от една форма в друга чрез приемане на нов външен вид и функции. Метаморфоза на поповата лъжичка в жаба.
2. Прен. Пълна промяна, видоизменение.
(Тълковен речник на БЕ)

* Метафора в реториката (от гръцкото метафора, “пренасям”, или в реториката – „трансфер на смисъла на дума в друга дума“) е стилистично средство, сравняващо привидно несвързаните. Най-схематичното определение за метафора е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях. Най-простата форма е „[първо съществително]->[второ съществително]“, например „Светът е сцена“. (Wikipedia)
– Още в началното дефиниране на метафората в своята “Поетика” Аристотел разграничава ‘поетичната’ от ‘реторичната’ (използвана в публичното слово) функция на метафората, а в “Реторика” заявява, че ‘метафората има във висша степен и яснота, и приятност, и странност и не е възможно да я заемем от другиго’.
– Журналистиката използва почти всички видове метафори, като целта им е повече да въздействат, отколкото да информират: лексикални (политическата власт е ‘борба’, ‘спор’, ‘битка’, ‘самоубийство’), ориентационни (‘цените се вдигат’, ‘инфлацията расте’), онтологични (Избирателната система не е тояга, Труд, 21.06.08), хиперболи, оксиморони…

В началото на журналистиката са били първите таблоиди – в Рим табелите с програмата на Колизеума. Хляб и зрелища. С течение на времето метафорирало до ‘хляб на зрелищата’ – журналистика – както и да го въртиш, все е мръсна дума… Светът е сцена, озарена от прожекторите на медиите – филтър до филтър, реклама до пропаганда и акцент вместо фактите. “Така е” – би казал НИдялко. От материала ни било.

Метафората като форма на медийна защита или метафората като извинение, защото медиите се защитават с извинения и спам. Останалото е работа на времето, а както се досещате, в морето от нехомогенен медиен спам, нарича се още постмодерност, времето тече бързо и три дни е животът на всяко чудо и извинение. Но нека говорим за метафорите:

‘Пета жертва в мина Оранаво’ – заглавие в медия. Метафора. (жертва: 2. Който е пострадал от природно бедствие, насилие, злополука, пороци, клевети и под. Жертва на наводнението. Жертва на предразсъдъци. Жертва на алкохола. – ТР на БЕ). От нея се подразбира, че има пети загинал в мината. От срутване? Не, от инфаркт. Няма нужда от статистическо проучване, повечето хора са се вързали на първото. Така метафората не носи информация, но е ефектна и носи трафик. Хората харесват да автосугестират зрелища, това ги привлича. Метафората като мед, но не е. В случая е подвеждаща, рекламна и лъжа. Лъжа е защото очакванията не са изпълнени. Заглавието като информиращо очакване, трябва да бъде изпълнено от текста. Инфаркт в мина Ораново е непатетично и вярно. Не е метафора, съобщение е. Медиите трябва да си изберат по коя от двете концепции за реклама да изповядват съобщенията си – на екшън рекламите или на тия с изброяване.

Медиен Спам
Медиен Постмодернизъм
Медиен Дискурс

Затова моето заглавие е двойно отрицание – Не и Не, което не прави Да. Не на медиите, те са главата. Те произвеждат имиджови образи за пари и те са пари. Рибата се разваля откъм медиите/главата, с тях човек разбира кой е новия министър-председател и новият десятък. Това е все едно да идеш в циганската махала и да питаш кой е президентът, никой няма да ти каже, щото президентът не е стигнал дотам, не е излъчен по никоя медия.

Езикова престижност в медиите на бай Ганя няма. Има езикова подвижност на диалектните форми – ‘влезна’ и ‘излезна’, ‘ме’-кането прекоси границите и от софийско равно поле се премести на морето и то без варненци да са живели вкупом в Северозапада. Няма и как да я има тази пре-стигнатост (престижност), защото всичко е в ефира – без ценз, без селекция, дори без бате Бойко.

Езикова конспирация в българската журналистика? Не, това е продуктът на ‘момиченцата’ на Кьосев, които много обичат да пишат, но не могат. А не могат не само защото не са се научили да четат и пишат по български език, а защото в българската журналистика ресори нЕма. Всичко е един медиен пенкилер – чист постмодернизъм, цитат до цитат, повечето объркани и отрязани до степен трудно да ги свържеш. Така е – мъже журналисти почти няма, учители също. И точно както Чък Палнюк заявява в “Боен клуб”, че ‘ние сме поколение огледано от жени, в което мъжкият модел липсва’, така и нашето общество е феминизирано и не за добро, а (за) по-евтино. “Стани, стани юнак балкански!” И той стана и емигрира. Строим петилетката с каквото ни е останало.
Феноменът е, че излизат подготвени от университетите по журналистика, което във формален превод си е чисто ‘списване’ (журнал – спис-ание), а не могат. Отварям концептуална скоба (решение) на драмата (движението) – нека първо да завършат филология и после да специализират журналистика. Филологията е като спорта – учи на дисциплина, граматическа и логическа. Не е нужно да си учил за журналист, за да го можеш, както доказва Ботев.

Журналистика не се прави, за да те видят и да се поФалиш. Прави се като Ботев. Намираш пари, издаваш два броя, парите свършват, намираш нови, издаваш два броя.  Целта ли, целта е да си змей. Народен змей. Viva, Botev, compadres! Viva, но не оживя. Четете Коелю!

Медиите така и не се научиха да работят с пространството си дори в най-елементарните отношения с него, като например как да се поместиш в дисплея, що е то телетекст и къде трябва да тече и как да разделим екрана на две, така че да остане доволно неизползваемо пространство.

Медиите не се научиха да пишат заглавия, не се научиха да изписват участниците в медийния дискурс за закъснелите зрители – оправяйте се.

Точно така, както медиите не подбират кадрите си, така не подбират и темите си. Медиите са опошлено средство за масова дезинформация и драмата е, че това не е от конспирация, а от некадърност.

Ако ефирът е обществен, то медиите, които са поместени в него, трябва да са обществени и не по мястото на излъчването си – ефира, а по начина на случването си – служба на обществото. Служим на Отечеството с реклами и като правим анализи на най-често употребяваните кей-ъурди в сърчовете на гугъл не забравяме, че резултатите от ‘гугъл.бтв’ се различават от тези на ‘гугъл.нова’ по заглавието на турската сапунка. Единствено БНТ и БНР отговарят на понятието обществени медии и по мястото на случването си, и по начина.

Метафората в медиите всъщност е лъжа. Същината на занаятът медия е в съ-общаването, информирането на обществото и вече така информираното общество може да бъде до-о-богатено с метафори, за да стане още по-публицистика. За да се случи това, е нужно калфата (репортертерът) и майсторът (редакторът) да разбират отразяваната материя до степен да направят  анализ в реално време и да я излъчат по канала.

Прочетете само заглавията на репортажите в новините и вие тутакси ще се объркате. И кой кой е няма да разберете по картинките и криворазбрания и орязан текст, за да може туй нещо да влезе в блок от н-брой минути, без да забравяме рекламите. Информацията е сервирана като порцион в стол и се яде каквото има, ако не лягаш гладен. А сега, драги ми клиенте, купи от тези реклами, ще ги излъчваме доста, така че имаш свободно време за почивка от телевизия, или вестници, или радио, или сайтове.

Новините са умрели. Те не са истински. И  на входа, и на изхода на медията. Репортерът не е доразбрал, орязал е, сложил е обичаен за медията стил и го е подал на редактора, който е допоправил, след което е монтирано и излъчено в блок. Това е входът. На изхода имаме неразбрал клиент и рекламен спам. Дано пак дойде времето, когато новинарят на емисията ще се изправи пред клиента и ще му каже: “Днес новини няма.” Случвало се е. Знаете ли защо в събота и неделя има “селски” репортажи – по-така лежерно, битово и културка – защото са почивни дни, а трябва да има нещо в новините. Това не са новини, това е запълване или с други (нови) думи – спам.

Медиите някак си все забравят, че пласират модели ужасни. Тези модели на подражание влизат като прагов и подпрагов (сетивен) дразнител у всички клиенти, защото медията е като по братя Стругацки – и пространство, и облъчавател, зона на влияние. Човекът със сакото по телевизора е официоз и хартията с дребния шрифт също. Клиентът ги приема като такива, така се формира общественото му мнение и моделите на мислене/подражание.

Посейте кредитодаватели и вие тутакси ще получите кредитодължители. Рекламата и посланието, където вече няма само послание, а има предимно ‘рекламно послание’. Да се върнем на таблоида от римско време. Обещавали са зрелища и по подразбиране хляб и вино. Все пак постната култура не се смила лесно от масите. Заглавието, което не лъже. За-главието е ‘за главното’ на следващият текст, било то реч  писменна, аудио или визуална. Не трябва да допускаме възможност то да е неясно или лъжливо. Та как лъжливо ‘за главно’ би могло да опише кратко, ясно и есенциално, подканящо за четене следващото символ-образно представяне на отрязък реалност – пре-пре-даване. Няма и съмнение, заглавието трябва да е капитализирано, за да се откроява, главните букви задължават с краткост, а “краткостта е сестра на таланта” (Чехов).

Текстът (текст, хипертекст, видеоразказ, текст с картинки и хипертекс, подтекст, паратекст) под заглавието, презентацията, другото важно трябва да е написано с думи прости и ясни, както би казал постмодерният човек – ‘тагови’, за да се чете/гледа/смила бързо и лесно. “Целта е лекотата” (Дик Марчинко). Текстът е логична есенция от общия и частния поглед на рапортуващия/колективизиращия го към/до О-добрителя, суверена. А ако при първия логика няма? С радост можем да кажем, че ‘момиченцата’ на Кьосев успешно приключиха ‘вестоносците’ на Кафка, така че на ‘източния фронт – нищо ново’. Предполагам, че поради на липса на професионалисти, българската журналистика ще има съдбата на българския футбол – да стане аматьорска.

Но да се върнем на текста и оня първичен сблъсък между съобщението такова каквото се е случило и съобщаващият го, пре-пре-даващ. Всеки текст е ‘разказ’ (казано веднъж) и има неща, които не могат да не бъдат разказани. Не всеки е разказвач, не че са нужни шедьоври, но просто вникване в това, което пре-пре-даваме на публиката, плащаща медийния цирк. За да разбираш, трябва да наблюдаваш, но в алчността за разно-образие “Нема пари, действайте”. И ‘момиченцето’ действа, хваща юнашки парчета, съшива ги и завива в ‘одеялото/булото на Мая’ публиката. Стилово е като съобщение – преразказ с елементи на разсъждение и евентуално акцент. Основните проблеми в тази мила картинка:

1. Момиченцето не е разказвач.
2. Това е друг разказ.
За да опиша третия проблем (заглавието), ще използвам заглавие от 24 часа: “Кон се запали и умря!”.
Следва прогнозата за времето и рекламен блок.

Тези лоши преразкази са представата на клиента за света, такъв, какъвто се случва, за правилно и не-правилно. Макар и претупано, домашното на момиченцето трябва да се предаде в срок, за да запълни ония заветни 2 минути в емисията или колоните буквички под фотографията, под заглавието, под името на вестника – вика му се ‘първа’ страница – страницата на отличниците. Е, те тоя текст е вашата наша представа за света, а претупаното домашно е в ролята на информация. Респективно работодателят на момиченцето е средство за масова комуникация, а средството за унищожение на масовата комуникация е самото ‘момиченце’.

СЕМ – метафОрният (бутафорният?) орган. Целта на подобен орган е една – да следи за мръсни думи. Давам пресен пример с питането защо само за мръсни думи и защо метафорен. Наскоро се появи новата телевизия, наречена “АЛФА”. Да оставим евтината профашистка стилистика – в крайна сметка кафявото си е просто цвят, а Волен е болен, дори не е фашизъм. Това, за което трябваше да се самосезира СЕМ, беше, че телевизия на АТАКА слага за реклами по бордовете уголемени плакати от политическата кампания на АТАКА с допълнителна информация на кои канали в кабеларките излъчва АЛФАТА на Болен. Перманентна политкампания, честито на печелившите – продавачите на билбордове. СЕМ е невинен – в плаката мръсни думи няма.

В една от седмичните си беседи във в. Труд “Кратки размисли за вървежни щракалки” проф. Ст. Брезински говори за ‘неологизмите’ (нео-метафорите), които създава чалгаджийско- плеймейтската сфера в жълтите медии – ‘адреналинки’, ‘щракалки’, ‘миски’: “Изглежда, че тази специфична област от новия ни демократичен бит става плодовита основа за раждане на ефектни названия.
Само че как съставителите на бъдещи тълковни речници ще включат в тях (а и трябва да ги обясняват!) толкова ярки лексеми (думи, речникови съставки).

Сред такова множество читателят се шашва и се чуди певицата Риана дали е щракалка, или произхожда от остров Барбадос: “Снимки, на които лъсват грозни детайли от тялото на уж хубавата барбадоска”.

Да обобщим: информацията, снесена набързо от момиченцето, е сбъркана и контрол не дебне от никъде. Спасение няма! Освен да кажа и аз като Беров: “За Бога, братя, не гледайте!” Пропуснах медийния имидж – образ-представлението, фикция. Едва ли е и имиджово / образно да бъдеш в българска медия под каквато и да е форма, но е толкова по Бодрияр – Пелевин, перефразирам: Българската журналистика е океан от лайна, в който нешколуваният ум потъва като камък, а школуваният – като сабя дамаскиня.
“Но както и да е, а българската журналистика напредва/…/ Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!” (‘оптимистичният’ финал на Ботевата статия)

Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski

САМО РАЗУМНИЯТ И БРАТСКИЯТ СЪЮЗ МЕЖДУ НАРОДИТЕ ЩЕ УНИЩОЖАТ ТЕГЛИЛАТА

Само разумният и братският съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо. Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики и дордето тие, из сляпо едно низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще да има щастие на земята, не ще да има бял ден за човекът. Правителството и привилегированите класове у секи един народ ще да мъчат и притесняват сиромахът, ще да поядат неговът труд ще да го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на сичкото това ще да го изпровождат да бие и да изтребява брата си или да бъде бит и изтребен от него. Разбира се, че ако да би могли народите да разберат веднаж за сякога де лежат изворите на техните страдания, то тие тутакси се би убедили, че главните и единствените техни врагове са самите техни правителства и онзи клас паразити, които, за да могат да прекарват своят празен и вредителен живот, са станали душа и тяло с тираните и под покровителството на “законите” упражняват принципите на лъжата и на кражбата. Основата на сяко едно господарство е кражбата, лъжата и насилието. “Divide et impera” е била девизата на оная приснопаметна империя, която е станала идеал на сичките почти коронясани глави; “divide et impera” е и сегашната девиза на сяко едно господарство.

“Разделяй и владей!” Но кого? Ето главният вопрос, когото не разбират или не искат да разберат оние, на които е широко около шиите им и на които е почти сякога пълен стомахът. Разделяй народите, разделяй поданиците си, разделяй семействата, разделяй брат от брата, баща от сина и мъж от жена, и ти ще да бъдеш пълен господар над милиони живи същества и ще да плуваш в техните сълзи и кърви като сирене в масло. И наистина, в коя държава силните не държат слабите в ръцете си, богатите – бедните, а управителите – сичкият народ? Преминете сичките меридиани и успоредни кръгове и вижте ще можете ли да намерите изключение из това общо правило, а ние нека укажем мимоходом на един факт, който днес произхожда пред очите ни и на когото авторът е днешньото румънско правителство, и после вече да преминеме на самият си предмет.

Какво прави днес румънското правителство в своите парламентарни избори? За да остане и занапред на шията на народът и за да може да зема от него сичко и да му не дава, като-речи, нищо, то употреблява такива грозни насилия против неговото, право и воля, щото не можеме даже и да помислиме, че буквата на техните буржоазно-конституционни закони има какъв-годе смисъл за силните и богатите “от мiра сего”. И наистина, съгласно ли е днешното поведение на румънското правителство не с човещината и със здравият разум, но с конституционният закон? Кой член или параграф от тоя закон дава право на правителството да бие с ръцете на “чомагашите'” и полицейските банди секиго, който би гласоподавал против неговото желание и който би поискал да бъде свободен барем в симпатиите си към известни свободолюбиви личности? Чомагите и байонетите показаха, че законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството. Но да оставиме Румъния да прелива своите глупости из чувал във вулгия и да преминеме на машинациите на онова правителство, което и досега още има безобразието да се хвали със своите симпатии към нашият народ, но на което народът е повикан да раздели с нас бъдещето на Балканският полуостров.

Кой не знае, че от разумното споразумение и съединение на двата братски народа, сърби и българи, зависи продължението на тяхната история; кой не знае, че за това споразумение и съединение са правени вече няколко пъти опити и че съществуват вече сичките почти необходими за това условия? Но в това също време кой не знае, че освен една малка част от по-развитите личности на тие народи, масата и с нея заедно нейните официални предводители са захванали вече да питаят тайна, недостойна и вредителна омраза помежду си? Кой е причината за това? За да отговориме на тоя скръбен вопрос, ние би трябало да преброиме сичките оние фактове, чрез които сръбското правителство се е показало небратско, неискрено и неблагодарно към българският народ, но тука нашата цел не е вече да обвиняваме тие или оние, на които дебелите кожи не земат от никакъв камшик, а целта ни е да покажеме на какви основи могат да се изравнят отношенията ни със сръбският народ.

С 30 и 34 брой сръбският вестник “Исток” иде с една дописка, подписана от един учител, да ни покаже, че шарлатанствующата партия на Милош Милоевича не е вече партия само на няколко филологически души безумци, но е партия на самото правителство и действително се поддържа от него с едни твърде рутинни и убийствени политически цели. Ние оставяме “Исток” да лакействува пред своето правителство и да клевети българският народ с това, с което последният би трябало да обвинява него и неговите патрони, и обръщаме се със своите няколко думи към оние истинни сръбски патриоти, които стоят като кост в гърлото на своето правителство, но които рано или късно ще да дойдат в сила и ще да поведат своят народ към неговото честито историческо назначение.

Както нашата революционна партия, така и сичкият почти български народ (освен неговите предатели и изедници), се е убедил вече, че онзи, който по своето положение е естествен враг даже и на онзи нищожен либерализъм, с който така наречените прогресисти вървят подир развитието на общечеловеческата свобода, не може да бъде доброжелателна тогова, който мисли да турне своят живот на широките основи на тая свобода и който не желае да бъде слуга или роб нито на чужди, нито на свои някои притеснители. Днешньото сръбско правителство е такова също, каквито са сичките правителства в Европа, и със своите традиции и тенденции е показало вече, че то и за назе ще да бъде дотолкова полезно, доколкото е полезно за своят народ. Ние знаеме това и затуй с особено недоверие гледаме на “балканският Пиемонт”. Единствените наши надежди за конфедерационният съюз със Сърбия ние възлагаме на оная част сърби, която се преследова от белградските великаши в лицето на “Рад” и на “Будушност”, и ней ние вменяваме като първа обязаност кьм нейният народ и към човечеството да популяризира у дома си идеята за споразумението и за съединението на южните славяни, и то, разбира се, на такива начала, на каквито тряба да се основе свободата на народите, свободата на личността и свободата на трудът. Тая партия от честни и умни хора трябва да въстане против козните на своето правителство и против подлостите на неговите клеврети относително българският народ, т.е. тряба да преследва и да убие оние убийствени раздори, които то сее чрез своите всевъзможни Милош Милоевичевци и чрез своите а lа “Исток” доброжелатели в името на науката, на образованието и на святото чувство на патриотизмът, и най-после тя тряба да разкаже на своят народ, че свободата и съюзът между южните славяни са възможни и осъществими само тогава, когато секи един народ от тях запази своите етнографически граници и когато секи един остане свободен в своята собствена къща. Ако Сърбия или сръбското правителство не желае да ни помогне да поринеме турците из Европа, то нека ни барем не препятствува да вдигнеме сами знамето на свободата и нека не нарича шпиони и предатели оние, които искат да запазят народността си, името си и своите свещени права на земята, на която живеят. Ние мислиме, че дордето сръбският народ и сръбската журналистика се не въодушевят с оная съща любов и искреност към българският народ, с която последният се отличава към своите братия, дотогава никакво споразумение и никакво съединение между сърби и българи е невъзможно. Прави ли сме в това свое убеждение, ние скоро ще да видиме.

Христо БОТЕВ
Вестник “Знаме” 1874-1875

СЛОВО ЗА ПЪРВИЯ УЧЕБЕН ДЕН

Мили деца,

Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.

В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!

Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията – това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.

Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова “на буркан”, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:

Не позволявайте да ви унищожат детството!

Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.

В училище вас усърдно ви придвижват от “долното” през “средното” до “горното” стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите “излишни” стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:

Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!

Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!

Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!

Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.

Не бъдете много прилежни!

При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.

Не се надсмивайте над глупците!

Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.

От време на време не вярвайте на учебниците си!

Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.

И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си!

Ерих КЕСТНЕР

ПРЕДСМЪРТНО

Байовци,

Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата, преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещото ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни.

Аз не веднъж съм ви казвал: ” Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва. Нашето драгоценно Отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието така, щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана.

Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези, които държат парите, държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане, па тогава. На такива аз съм им писал и преди: ”Днес е моментът да си купите живот, които сега се продава, утре – не, и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в Отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце, желаещи властта само за да ви грабят.

За такива, злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно: Смърт , смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност са лукави и хитри, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е: Смърт, смърт и пак смърт.

Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край. Бъдете силни, братя, и не щадете силите, нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ

МОМИЧЕНЦА

Представете си, че всички депутати са блондини с дълги мигли, а всички представители на съдебната власт са от Хасково. Всички от третата, изпълнителна власт пък задължително притежават светлозелен “Опел Вектра”. Съмнително, нали? Би могло да бъде и случайно съвпадение – но все пак поражда справедливи подозрения.

От петнадесет години четвъртата власт в България се състои предимно от момиченца. Българските медии са наводнени от този типов персонаж: бърза, агресивна, за предпочитане дългокрака студентка, която ходи на лекции рядко до никак. Но пък ходи из София – на “ти” е с парламент и правителство, “отразява” необходимото в Съдебната палата, посреща персони на летището, вика (сред тълпи от себеподобни с щръкнали микрофони) “А какво ще кажете за…?”…. Навсякъде е с бойно настроение, винаги бърза, запознава се в летящ старт, цялата е графици и мобифони…

Какво още може да се добави към този психо-професионален портрет?
Журналистическото момиченце има манталитет на новопокръстен папарак. Съвсем до скоро то е било свенливо, днес да се вре му е природа и призвание (често пъти то е убедено, че тъкмо в това е цялото “журналистическо разследване”).

Що се отнася до професионалните правила, има си тринки, но са му добринки:

1. Не се интересува от областта, в която прави интервю или репортаж. Убедено е, че не му е необходима нито професионална компетентност, нито подготовка за конкретния случай. Важното е да познаваш правилните хора, да имаш нюх към течащите в момента скандали, за да направиш в срок сензационен материал, за който главният да те ощипе приятелски по задника. За седмица до 24 часа момиченцето може да стане специалист във всеки сектор.

2. Всеки подлежи на легитимно овъпросяване. Бърза серия от нагли въпроси може да бъде зададена и на самия дявол. Личното достойнство и пространство на събеседника, както и всеки намек за уважение към неговия обществен авторитет или професионализъм само пречат на работата на интервюиращия.

3. Не е важно съдържанието на питанията, важното е да се пази ритъмът на интервюто. Правилото е: да става бърз, секси лаф, да няма време за мислене и ако може другият да бъде изкаран от нерви. За целта не се спира с въпросите, колкото и глупави да са те.

Веднъж бях разпитван цели 3 минути и половина ценно телевизионно време за историята на Берлинската стена. Имах глупостта да кажа, че тя е “негативен паметник” – в смисъл, че е паметник на срама, а не на гордостта. Веднага получих наказателния въпрос: “А какво мислите за негативизма?”. Докато се блещех и немеех, бях окончателно отстрелян със следващия: “Няма ли нищо позитивно в Берлинската стена?”. Виковете ми: “Не, не!” бяха без значение – останаха извън кадър.

И между момиченцата има умни и глупави. По-глупавичките просто обичат да са “между хора”, да работят “нещо по-динамично”, останалото е перфектна изпълнителност, работохолизъм, страхов и еротичен трепет от началника. Те са ходещо въплъщение на цинизма. Но са цинични не по душа, а по обществена поръчка – в която искрено и безрезервно са повярвали. Една от тях ми каза: “Възхищавам се от нашия главен редактор, защото работата на медиите е да манипулира хората, а той го прави перфектно”. По-умните имат и самосъзнание, и самочувствие. Те са убедени, че след като началникът им се държи като главен редактор на държавата, а те ходят на коктейли, то непременно ще да са елит, част висшите кръгове заедно с президента, Христо Стоичков, патриарх Максим, Вежди Рашидов, Евгени Минчев, Иво Карамански (пардон, последният го убиха).

Най-умните дори имат усещане за мисия отвъд цинизма.
Чували са, че четвъртата власт е най-важната в България, защото осигурява прозрачност на останалите. И така са повярвали, че самите се смятат за истинни и прозрачни, а през устата им глаголи направо гръмовният обществен морал. Да бъдат некомпетентни, корумпирани, обществено вредни и опасни, е свойство на всички останали, само не и тяхно.
Всъщност няма защо да обвиняваме самите момиченца.
Те са перфектни жертви на офисно-национална манипулация

Ятото им е резултат на продължителен подбор, премислена кадрова политика и целенасочена обработка от страна на техните гуру: заместници и главни редактори (обикновено дърти, успешни и свръхцинични мъже; е, може и жени, но при всички положения патриархални фигури). Онова, което в други страни би се наричало “sexual harassment”, у нас е етап от професионалното израстване. Следващи етапи са писането по политическа, а после и по икономическа (корупционна) поръчка. Колкото по-еничарски, т.е. от никъде, е взето момиченцето, толкова по-податливо на медийните конвенции е то. Идеалният случай е да не е от София или дори от голям град, да няма богат или едър приятел и да трябва да плаща наем: тогава просто е готово за всичко.

* * *
Във финала ще разочаровам феминистките. “Момиченце” тук е само реторическа фигура – в стария смисъл на Maedchen fur alles. Момиченцата могат да бъдат и журналистически момченца, няма нищо gender specific. Не става дума за полови проблеми, нито за ювентофобия, а за десетгодишна политика на българските медии при подбора на млади кадри. Без да са се наговаряли, те си събират подвижни, суетни и уязвими същества, пластилин, готов на всичко за кариерата си. Без минало, без натрупвания, без капиталистически (протестантски) морал – дългокраки tabula rasa, бързи в езика. При подбора наглостта се счита за интелигентност, цинизмът е добродетел, а липсата на обща култура е решителен плюс.
Т.е. “момиченцата” са симптом и ако сме имали подозрение, то е справедливо. Тяхното множество сигнализира за увреждане на четвъртата власт. Тя все повече свиква да идеализира безсрамно своята “прозрачност” и “свобода на словото”, за да селекционира под тази идеология циничен гилдиен манталитет, медийна арогантност и невежество, свиващи периметъра на публично значимото. При това този 10-15 годишен процес е ограден със заплахи – “който е нападнал “журналистите”, добро не е видял”.

И аз добро няма да видя.
Но този текст не беше написан с цел да добрувам.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ