Ще умра в слънчев ден.
Навън пак всичко ще е хубаво.
Ще си отивам бавно,
както бавно съм дошъл.
Някой ще заплаче –
Аз.
Ще си представя бял чакъл и черно куче.
То ще ме води в последния ми път.
Ще смесим с песа босите си крачки.
И мълчаливи ще вървим.
Към светлото по белия чакъл.
Ще спра.
Ще седна.
Ще попуша.
Ще се усмихна.
Ще огледам моя хубав свят.
Последната ми дръпка и съм чао.
Кучето ще ме побутне и ще тръгнем.
Две черни точки далече в светлото,
угарка, бял чакъл.
Край.
Владимир Диловски
Vladimir Dilovski
Тъмният човек
Той е…той. Не изглежда различен.
Няма плащ, нито черно бомбе.
Не говори, без да го питат,
казва винаги, че е добре.
Обикаля прашните улици,
снима с някакъв фотоапарат
празни къщи и луди – приумици
в черно-бяло, загубили цвят.
Но щом писне нощта като гарван
и затисне морето с криле,
той съблича от себе си сянката
на деня и остава дете.
Заиграва се с думи и облаци,
води своите малки войни,
покорява измислени бойници
и не иска (не може) да спи.
Той е буден и сам, алергичен
към праха от суетни илюзии,
но е моето светло различие
и във тъмното ми ми е нужен.
——————-
контрастите обикновено са едно-и-същото в различните състояния на преживяването им…
🙂