I

Всичко започва просто. Просто като нож.

Прост, ловджийски нож с дръжка от кост на животно. Най-добре е ако сам си го правил. Но е рядкост. Бос, по риза срещу първото животно. Сами сте. Еднакво слаби. Еднакво зли. Еднакво победими. В снега. То скача. Отстъпваш, защото си човек.Извадил ножа,засилваш се от своето назад и удряш. И не уцелваш. И удряш пак в плътта. През болката си вече удряш, но то не пада. След удари разбираш, че вече е умряло. В локвата с кръвта, надвесен като жрец над него. Удряш пак. Така принасяш го на бога в Теб.

Научил си се да убиваш.

Изправяш се и търсиш следващото си животно. Намираш го. Седиш, почиваш. Избърсваш ножа. С вестник. И скачаш, и убиваш, и ядеш от плътта му с духа си. В локвата с кръвта парчета сняг (ебах ти мартеничката). Обелваш кожата му с ножа и се обличаш в него.

Научил си се да дереш.

Вървиш в неговата кожа и търсиш пушка.

II

Долу в локвата. Ще лежиш. И ще се изправиш. Кален. Ще се огледаш. И няма да си сам. Зад теб ще бъдат своите. Толкова зад теб, че ще е без значение.
И ще речеш:
-Господи помилуй.
И Той няма да ти прости.

Ще застреляш жертвата си в гръб. От тук на сетне цената на живота си ще отбелязваш с умрели. Мъртвите не значат в този свят. Само живите. Те ще се движат. Те ще убиват. И ти ще знаеш това. Ще ги застрелваш, а после ще ги одираш с ножа, приел проклятието да си ловец.

Той клекна до тялото на мъртвия. Одра му скалпа. Изправи се и тръгна. Напред през локвите. Към следващото тяло.

На колана му висяха души на умрели. И нямаше безумие в свикналия поглед.Всичко беше свел до разстояния.

Владимир Диловски
Vladimir Dilovski